Майка ми даде всичките си спестявания на брат ми, а аз съм бременна – как да продължа напред?

– Как можа, мамо? – думите излязоха от устата ми като вик, който не можех повече да задържа. Стоях в малката кухня на панелката ни в Люлин, с ръце, стиснати в юмруци, докато майка ми избягваше погледа ми и нервно въртеше чашата с чай.

– Не разбираш, Мария… На Петър му трябваха парите. Той има бизнес, не може да го оставя да потъне – прошепна тя, сякаш се оправдаваше пред себе си повече, отколкото пред мен.

В този момент усещах как светът ми се срива. Само преди два дни бях разбрала, че съм бременна. Стоях в банята с теста в ръка и плаках от радост и страх. Мъжът ми, Иван, беше щастлив, но и притеснен – работеше на две места, а аз бях на временен договор в една счетоводна фирма. Знаехме, че ще ни е трудно, но вярвахме, че ще се справим. Или поне така си мислех до този момент.

– А аз? – гласът ми трепереше. – Аз не съм ли ти дете? Аз не заслужавам ли помощ?

Майка ми замълча. Погледна ме за миг, после пак сведе очи. В този поглед видях вина, но и нещо друго – може би страх или безсилие. Брат ми Петър винаги беше любимецът ѝ. По-голям с три години, чаровен, винаги с големи планове и още по-големи проблеми. От малки аз бях тази, която трябваше да се справя сама.

– Мария, ти винаги си била силна – каза тя тихо. – Знам, че ще се оправиш.

Силна? Силна ли се чувствах сега? С празен портфейл, с бебе на път и с усещането, че съм изоставена от най-близкия си човек?

Вечерта Иван ме прегърна и ме попита как е минал разговорът.

– Даде всичко на Петър – казах през сълзи. – Всичко! Дори парите за ремонта на банята, които пазеше от години.

Той въздъхна тежко.

– Не можем да разчитаме на никого освен на себе си, Мария. Ще се справим. Ще взема още смени в склада.

– Не искам ти да се съсипваш – прошепнах. – Просто… боли ме. Боли ме, че за нея аз винаги съм втора.

Следващите дни минаха като в мъгла. Опитвах се да се съсредоточа на работа, но мислите ми все се връщаха към майка ми и Петър. Той дори не ми се обади да попита как съм. Разбрах от общи познати, че е купил нов телефон и е завел приятелката си на почивка във Велинград.

Една вечер майка ми дойде у нас. Донесе буркан лютеница и малко домашни сладки.

– Знам, че си ядосана – каза тя тихо. – Но Петър обеща да върне парите до няколко месеца.

– Мамо, ти вярваш ли му? Колко пъти вече ти е обещавал?

Тя замълча. В очите ѝ проблеснаха сълзи.

– Той е синът ми… Не мога да го оставя.

– А мен можеш ли?

Този въпрос увисна между нас като тежък облак. Майка ми избърса очите си и стана да си тръгва.

– Обичам те, Мария. Но понякога майките правят грешки.

След нея остана само миризмата на лютеница и тъга.

Седмици по-късно научихме, че фирмата на Петър е фалирала. Парите ги нямаше. Майка ми започна да идва все по-рядко у нас – срамуваше се да ме погледне в очите. Аз се опитвах да простя, но болката не минаваше.

Бременността ми напредваше трудно – имах усложнения и трябваше да лежа повече вкъщи. Иван работеше до късно. Често плачех нощем от страх как ще се справим.

Един ден получих съобщение от Петър: „Извинявай, сестро.“ Това беше всичко. Не поисках обяснения – вече нямах сили за нови разочарования.

Когато родих малката Елица, майка ми дойде в болницата с букет карамфили и очи пълни със сълзи.

– Прости ми – прошепна тя. – Знам, че те предадох.

Погледнах я дълго. В този момент разбрах, че прошката не е заради нея, а заради мен и дъщеря ми. Не исках детето ми да расте с тежестта на нашите грешки.

Днес Елица е на три години. Майка ми помага с гледането ѝ и се опитва да навакса пропуснатото време. С Петър почти не поддържаме връзка – той все още търси лесния път в живота.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: Защо понякога най-близките ни хора ни нараняват най-силно? И дали някога ще спрем да се надяваме те да изберат нас?