Отпуската, която ме превърна в черната овца на семейството

– Какво значи, че няма да дойдеш с нас на морето? – Гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни с упрек. Беше късен юни, слънцето се опитваше да пробие през пердетата в малката ни кухня в Пловдив, но въздухът беше тежък от напрежение.

– Мамо, имам нужда от време за себе си. Искам да отида в Родопите, сама. Да помисля, да си почина истински – отговорих тихо, но твърдо. Баща ми, който до този момент мълчеше, удари с юмрук по масата.

– Какви са тия глупости? Семейството е над всичко! Ти винаги си била отговорната, тази, на която може да се разчита. Сега ни изоставяш?

В този момент осъзнах колко дълбоко съм затънала в ролята на „доброто дете“. Откакто се помня, винаги съм била тази, която се отказва от себе си – заради брат ми Петър, който все не можеше да си намери работа; заради баба ми, която боледуваше и имаше нужда от грижи; заради родителите ми, които очакваха от мен да съм пример. Работех като счетоводител в малка фирма, често по 12 часа на ден, без почивка. Отпуската ми се трупаше с години.

– Не ви изоставям – казах. – Просто искам за първи път да направя нещо за себе си.

– Егоистка! – изсъска Петър от другия край на масата. – Аз цяла година чакам това море! Ти знаеш ли колко трудно беше да съберем пари? А сега ще трябва да се оправяме без теб!

Погледнах го. Брат ми беше на 28, но още живееше при нас. Работеше тук-там, но парите все не стигаха. Майка ми го оправдаваше: „Момчето е чувствително, трудно му е.“ А аз? Аз трябваше да съм силната.

Вечерта баща ми дойде в стаята ми. Седна тежко на леглото.

– Дъще, знам, че ти е трудно. Но семейството е всичко, което имаме. Ако ти се отделиш… какво ще стане с нас?

– Тате, аз не ви напускам. Просто искам малко въздух. Само една седмица.

Той въздъхна и излезе без да каже нищо повече.

На следващия ден стегнах раницата си и тръгнах към гарата. Влакът за Смолян беше почти празен. Гледах през прозореца как градът остава зад мен и усещах смесица от вина и облекчение. В Родопите наех малка стая в къща за гости в Широка лъка. Дните минаваха бавно – разходки из гората, разговори със стари хора в селото, тишина. За първи път от години чувах собствените си мисли.

На третия ден телефонът ми звънна. Беше майка ми.

– Не мога да повярвам, че ни причини това! Баба ти плаче по цял ден! Петър е бесен! Ти не си вече част от това семейство!

Затворих телефона с треперещи ръце. Сълзите сами потекоха по лицето ми. Защо беше толкова трудно да поискам нещо за себе си?

Вечерта седях на верандата с баба Станка – стопанката на къщата.

– Мило момиче – каза тя тихо, – понякога трябва да избереш себе си, иначе никой няма да го направи вместо теб.

– Но ако избера себе си… ще загубя всички останали.

– А ако не го направиш? Ще загубиш себе си.

Думите ѝ ме преследваха цяла нощ.

Когато се върнах в Пловдив след седмица, вкъщи ме посрещна ледено мълчание. Майка ми не ме поглеждаше. Баща ми само кимна сухо. Петър се затвори в стаята си и тресна вратата.

Дните минаваха тежко. Вкъщи бях като призрак – никой не говореше с мен освен баба ми, която тихо ми оставяше чай пред вратата. На работа колежките ме питаха как е минала почивката. Усмихвах се и лъжех: „Чудесно беше.“

Една вечер чух родителите ми да говорят в кухнята:

– Не мога да я позная вече – каза майка ми. – Как можа така да ни предаде?

– Може би просто порасна – отвърна баща ми уморено.

Седнах на леглото и се загледах в тавана. Чувствах се сама като никога досега. Но някъде дълбоко усещах и нещо ново – свобода? Или просто празнота?

Сега минаха три месеца от онази отпуска. Семейството още ме гледа като черната овца. Но вече не се страхувам от това. Научих се да казвам „не“. Започнах да излизам повече с приятели, записах курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала.

Понякога се чудя: заслужаваше ли си? Дали някога ще ми простят? Или просто ще трябва да приема новата си роля? А вие как бихте постъпили на мое място?