Между две сърца: Когато съпругът ти иска да простиш на майка си

– Не мога повече така, Мария! – гласът на Петър отекна в малката ни кухня, докато аз трескаво миех чиниите, сякаш търсех спасение в сапунената пяна. – Виж се! Вече трета година не си говорите с майка ти. Не мислиш ли, че е време да се помириш с нея?

Спрях. Ръцете ми трепереха. Водата капеше по китките ми, а сърцето ми туптеше като лудо. Не исках да започваме този разговор отново. Не исках да си спомням онзи ден, когато майка ми ме изгони от дома ни, защото избрах Петър пред нейните желания. „Той не е за теб, Мария! Ще страдаш!“, крещеше тя тогава, а аз стоях на прага с куфар в ръка и сълзи по бузите.

– Петре, моля те… – прошепнах. – Не разбираш…

– Разбирам повече, отколкото мислиш – прекъсна ме той. – Виждам как те боли. Виждам как всяка Коледа гледаш телефона си и чакаш тя да се обади. Как се усмихваш на снимките ѝ във Фейсбук, а после плачеш нощем. Мария, това не е живот!

Погледнах го. Очите му бяха пълни с тревога и любов, но и с умора. Знаех, че го наранявам. Знаех, че той мечтае за голямо семейство, за шумни празници с родители и деца около масата. А аз… аз бях преграда между него и тази мечта.

– Ти не знаеш какво е да бъдеш дъщеря на жена като нея – казах тихо. – Майка ми винаги е искала да контролира всичко. Когато избрах теб, тя го прие като предателство. Не мога просто да забравя думите ѝ, Петре. Не мога да забравя как ме нарече „неблагодарница“ и „разрушителка на семейството“.

Той въздъхна тежко и седна до мен.

– Може би тя също страда, Мария. Може би чака ти да направиш първата крачка.

– А ако не чака? Ако пак ме отблъсне? Ако пак ме нарани?

Петър хвана ръката ми.

– Ще бъда до теб. Но трябва да опиташ. За себе си. За нас.

Замълчах. В главата ми се въртяха спомени – детството ми в панелката в Люлин, миризмата на прясно изпечени мекици сутрин, смехът ни в неделните следобеди… И после – студенината, обидите, тишината след последния ни скандал.

Седмици наред се борех със себе си. Петър не повдигаше темата, но усещах напрежението във въздуха. Свекърва ми ме гледаше със съжаление на семейните събирания, а брат ми – който беше останал при майка ни – избягваше очите ми.

Една вечер, докато сгъвах дрехи в спалнята, телефонът ми иззвъня. Беше брат ми, Георги.

– Мария… – гласът му беше несигурен. – Мама не е добре. Има високо кръвно, докторите казват да внимава… Може би трябва да поговорите.

Сърцето ми се сви. Колкото и да се опитвах да се държа силна, мисълта за болна майка ме разкъсваше отвътре.

– Ще помисля – казах кратко и затворих.

Седнах на леглото и заплаках безутешно. Петър дойде и ме прегърна без думи.

На следващия ден взех автобуса до родния квартал. Сърцето ми биеше лудо през цялото пътуване. Когато стигнах пред блока ни, краката ми омекнаха. Натиснах звънеца с треперещ пръст.

Майка отвори вратата бавно. Изглеждаше по-стара, по-слаба… Очите ѝ бяха зачервени.

– Мария? – прошепна тя.

– Здравей, мамо…

Настъпи тишина. Стояхме една срещу друга като непознати.

– Влез… – каза тя най-сетне.

Влязох вътре. Миризмата на кафе и лавандула ме върна години назад. Седнахме една срещу друга на масата.

– Защо дойде? – попита тя сухо.

– Георги каза, че не си добре… Исках да те видя.

Тя сведе поглед.

– Не съм добре… Но ти никога не ме слушаше.

– Мамо… – гласът ми трепереше. – Толкова години минаха… Не можем ли просто да поговорим? Да опитаме отначало?

Тя избърса сълза от бузата си.

– Аз… толкова те обичах, Мария. Просто исках най-доброто за теб…

– А аз имах нужда само от теб до мен – прошепнах.

Дълго мълчахме. После тя протегна ръка и аз я хванах.

Върнах се у дома изтощена, но с леко сърце. Петър ме посрещна на вратата.

– Как мина?

– Трудно… Но може би има надежда.

Сега седя тук и пиша тези редове. Знам, че няма лесни решения за разбитите семейства. Знам, че прошката е трудна и понякога изглежда невъзможна.

Но си задавам въпроса: Кое е по-важно – да простим на тези, които са ни наранили, или да защитим себе си? Може ли едното без другото? Какво бихте направили вие?