Между две майки: Когато помощта се превръща в битка

– Не, мамо, казах ти вече – не ни трябва помощ! – гласът на жена ми, Мария, проряза въздуха в кухнята като нож. Стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото, а свекърва ми, леля Станка, държеше в ръцете си торба с домашни компоти и буркани лютеница.

– Ама, Марийче, аз само исках да ви донеса нещо домашно. Знам колко е трудно тук, всичко е скъпо, а вие с тези малки заплати… – гласът ѝ трепереше между желание да помогне и страх да не бъде изгонена.

– Не разбра ли? Не искам да идваш без предупреждение! – Мария тресна шкафа. Аз се намесих плахо:

– Може би… може би е добре да вземем бурканите. Ще ни спестят малко пари…

Мария ме изгледа остро. – Не ти ли писна все да се съобразяваме с всички? Това е нашият дом!

В този момент осъзнах колко дълбока е пропастта между двете жени. Майка ми, баба Катя, винаги беше от другата страна – тя никога не се месеше, но често ми звънеше вечер:

– Сине, Мария добре ли е? Не ѝ ли е тежко с малкия? Ако искаш, мога да дойда да гледам детето…

– Не, мамо, всичко е наред. Мария не иска помощ.

– Ама как така не иска? Вие сте семейство! Трябва да си помагате!

Животът в София е различен от този в Плевен или в някое малко село. Тук всичко е по-скъпо – наемите, храната, детските градини. Заплатите ни стигат едва-едва. И въпреки това Мария държи да се справяме сами. Казва, че ако приемем помощ от родителите си, никога няма да пораснем истински.

Но аз виждам умората в очите ѝ вечер. Виждам как брои стотинките преди да отиде до магазина. Как се тревожи дали ще можем да платим сметките този месец. И все пак гордостта ѝ е по-силна от всичко.

Една вечер, докато детето спеше, седнахме на масата. Мария мълчеше дълго, после прошепна:

– Не разбирам защо майка ти не може просто да ни остави на мира…

– Защото те обича. Защото така е свикнала – да помага. На село всички си помагат.

– Това не е село! Тук сме в София! Тук хората си гледат работата!

Погледнах я и усетих как между нас се издига невидима стена. Опитах се да я прегърна, но тя се дръпна.

На следващата сутрин леля Станка пак беше пред вратата. Този път донесе не само буркани, но и плик с пари.

– Вземете ги! Знам, че ви е трудно…

Мария избухна:

– Не ни трябват! Не разбираш ли? Това е подигравка!

Леля Станка се разплака. Аз стоях между тях като малко дете – безсилен и объркан.

След този ден Мария забрани на майка ми и на свекърва ми да идват без покана. Започнахме да се затваряме все повече в себе си. Детето усещаше напрежението – стана по-нервно, плачеше нощем.

Един петък вечерта получих съобщение от майка ми: „Сине, татко ти е зле. Може ли да дойдеш?“

Качих се на влака за Плевен още същата нощ. В болницата баща ми лежеше блед и слаб.

– Добре ли си? – попитах го тихо.

– Ще мине… Само гледай семейството си, момче. Не оставяй жената сама.

Върнах се в София с тежест в сърцето. Мария ме посрещна студено.

– Пак ли ще почнат да идват? Пак ли ще трябва да слушам съвети?

– Не знам… Просто… понякога си мисля дали не сме прекалено горди.

Тя ме погледна уморено:

– Ако веднъж отстъпим, никога няма да имаме свой живот.

Седмици наред живяхме като на тръни. Леля Станка спря да идва. Майка ми звънеше все по-рядко. Детето растеше сред тишина и напрежение.

Една вечер, докато прибирах играчките на малкия, той ме попита:

– Тате, защо баба не идва вече?

Не знаех какво да отговоря.

Сега седя сам в кухнята и гледам бурканите лютеница, които така и не отворихме. Чудя се – кое е по-важно: гордостта или семейството? Кога помощта се превръща в бреме?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да приемете помощта или бихте настоявали сами да се справяте?