Шест месеца в Германия: Когато се върнах, не познах жена си

„Къде са парите, Мария?“ – гласът ми трепери, а в ръцете ми се мачка последната разписка от Western Union. Стоя в средата на нашата малка кухня в Пловдив, а тя гледа през прозореца, сякаш навън ще намери отговорите. „Не започвай пак, Георги. Всичко е за семейството. Ти не знаеш колко е трудно тук.“

Преди шест месеца заминах за Германия. Не беше мечтата ми – никога не съм искал да напускам България, но след като уволниха още хора от завода, а дъщеря ни Виктория трябваше да тръгне на уроци по английски, просто нямаше друг начин. В Германия работех на строеж – студено, мръсно, тежко. Всяка вечер броях дните до връщането си и си представях как Виктория ще се радва на новите обувки, а Мария ще може да си позволи поне веднъж да отиде на фризьор.

Изпращах всичко – всяко евро, което спестявах от храната и цигарите. Понякога си лягах гладен, но си казвах: „За тях е.“ Мария ми пишеше по Viber: „Всичко е наред, Георги. Не се тревожи за нас.“ Дори не подозирах какво се случва тук.

Когато се прибрах, очаквах да видя усмивки и благодарност. Вместо това ме посрещнаха студени погледи и нов телевизор в хола. Виктория имаше нов телефон – по-скъп от моя. В хладилника имаше само салам и кисело мляко. „Мария, къде са парите?“ – попитах още първата вечер. Тя се разплака: „Ти не знаеш какво е да си сама тук! Всичко поскъпна! Плащах уроци, купувах дрехи, трябваше да сменим пералнята…“

Но аз знаех цените. Знаех колко струва всичко. И знаех, че нещо не е наред. Започнах да ровя из чекмеджетата – намерих бележки от скъпи ресторанти, козметика за стотици левове, дори билети за театър. „Мария, ти ходиш по заведения? С кого?“ – гласът ми беше по-тих от всякога.

Тя избухна: „Ти не разбираш! Само работиш и пращаш пари! Аз съм сама тук! Имам нужда от малко радост!“

Виктория стоеше в коридора и слушаше всичко. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. „Тате, мамо… спрете.“

В следващите дни вкъщи беше ледено. Мария не говореше с мен. Аз не можех да спя – мислех само за това как съм се мъчил там, а тук парите са изчезнали. Започнах да подозирам всичко – дори и най-лошото. Един ден я попитах: „Има ли друг?“ Тя ме погледна с омраза: „Не! Но ако продължаваш така, може и да има!“

Започнах да работя пак – този път на две места. Не можех да ѝ простя, но и не можех да я оставя. Виктория беше между нас като заложник. Вечерите мълчахме на масата, а тя се опитваше да ни развесели с истории от училище.

Една вечер Мария каза: „Може би сега е мой ред да замина. Ти ще останеш с Вики.“

Погледнах я дълго: „Мислиш ли, че така ще решим нещо? Или просто ще избягаме един от друг?“

Тя замълча. Аз също.

Сега седя сам в кухнята и гледам старата ни снимка от морето. Чудя се – кога парите станаха по-важни от нас самите? Дали някога ще можем пак да се погледнем в очите без страх и вина?

Кажете ми – има ли връщане назад след такива рани? Какво бихте направили на мое място?