Съседът ми носи цветя и шоколади, а съпругът ми е бесен: Къде е границата между учтивост и предателство?

– Пак ли той? – гласът на Марин трепереше от гняв, докато гледаше през прозореца как съседът ни, Димитър, се отдалечаваше по стълбите. В ръцете ми стоеше свеж букет лалета и кутия шоколадови бонбони с панделка. Усетих как бузите ми пламват, а сърцето ми се сви от вина, макар че не бях направила нищо лошо.

– Просто беше мил, Марине. Премести се преди седмица, опитва се да се сприятели – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като дим.

– Мил? На теб така ти изглежда! А на мен ми изглежда като някой, който не уважава чуждото семейство! – той захвърли дистанционното на масата и се обърна към мен с очи, пълни с упрек. – Защо изобщо ги приемаш тези неща?

Замълчах. Истината беше, че отдавна не бях получавала цветя. Не от Марин. Не от никого. В нашия 20-годишен брак романтиката беше останала някъде между сметките за ток и грижите за децата, които вече са големи и живеят по квартири в София. Димитър беше просто новият съсед – усмихнат, с топъл глас и някаква тиха самота в очите. Първия път ми донесе цветя за добре дошла. Втория път – шоколад за „благодаря“, че му помогнах да намери пощенската си кутия. Но Марин виждаше само заплаха.

– Не мога да забраня на хората да са мили – отвърнах тихо.

– Но можеш да покажеш, че си омъжена жена! – изсъска той. – Искам да върнеш всичко! Още утре!

Сълзите напираха в очите ми. Не разбирах кога станахме толкова чужди един на друг. Кога доверието се превърна в подозрение? Кога жестовете на внимание започнаха да се тълкуват като предателство?

Вечерта мина в мълчание. Марин гледаше телевизия, а аз въртях в ръцете си кутията с шоколадите. Спомних си първите години заедно – как ми носеше рози без повод, как ме държеше за ръка на улицата. Сега дори не си спомняше рождения ми ден без напомняне.

На следващата сутрин Димитър ме срещна във входа.

– Добро утро, госпожо Елена! Надявам се, че не съм ви притеснил с онези цветя… Просто исках да ви благодаря за помощта.

Поколебах се. Усетих погледа на Марин през шпионката.

– Благодаря ви, Димитре, но… може би не е редно повече да ми носите подаръци. Съпругът ми… не го приема добре.

Димитър се усмихна тъжно.

– Разбирам. Не съм искал да създам проблеми. Просто понякога човек се чувства самотен на ново място и търси приятелство.

Погледнах го в очите и видях себе си – самотна жена, която копнее за малко внимание. Не любовник, не авантюра – просто някой да я види.

Вечерта Марин ме посрещна с ледено мълчание.

– Върна ли ги? – попита без да ме погледне.

– Не съм ги върнала. Обясних му, че не е редно повече да ми носи подаръци.

– Значи пак ще си говорите? Ще му се усмихваш във входа? – гласът му беше пълен с горчивина.

– Какво искаш от мен? Да не поздравявам никого? Да се затворя вкъщи като затворник? – извиках през сълзи.

– Искам да знам, че мога да ти вярвам! – изкрещя той.

– А ти вярваш ли ми изобщо?

Мълчание. Само тиктакането на часовника между нас.

Дните минаваха в напрежение. Димитър вече само кимаше учтиво във входа. Марин стана още по-затворен. Започнах да се питам дали проблемът е в Димитър или в нас самите. Кога последно говорихме истински? Кога последно се погледнахме с любов?

Една вечер седнах до Марин на дивана.

– Знаеш ли, липсваш ми – прошепнах. – Липсва ми онзи Марин, който ме караше да се чувствам специална.

Той ме погледна уморено.

– Аз… не знам какво стана с нас, Лено. Може би остаряхме. Може би просто животът ни смаза.

– Не животът ни смаза, а това, че спряхме да се виждаме един друг. Станахме като мебели един за друг.

Той хвана ръката ми за първи път от месеци.

– Извинявай… Ревнувам, защото те обичам. Но май забравих как да го показвам.

Сълзите потекоха по лицето ми – този път от облекчение.

– И аз те обичам. Но имам нужда да ме виждаш… Не само като част от домакинството или майка на децата ти.

Прегърнахме се дълго. Знаех, че няма лесни решения. Но поне си казахме истината.

Сега често се питам: Наистина ли е толкова страшно да приемеш цветя от съсед? Или по-страшното е да забравиш какво значи да бъдеш видян и обичан?

Как мислите – къде е границата между учтивостта и предателството? И дали понякога ревността не е просто вик за внимание?