Когато поканих бившата си снаха да живее при мен: Синът ми вече е чужд човек

„Ти не си ми майка! Не искам повече да те виждам!“ – думите на Петър още кънтят в ушите ми, макар че изминаха месеци. Стоях в коридора, стиснала дръжката на вратата, а той хвърляше багажа си в колата, без да ме погледне. Мария, бившата му жена, стоеше на прага с насълзени очи, държейки малкия Алекс за ръка. В този момент разбрах – семейството ми се разпада пред очите ми, а аз съм безсилна.

Петър израсна без баща. Още помня онази студена нощ, когато Георги си тръгна – „Не мога повече, Даниела. Всичко ми идва в повече. Ти ще се справиш по-добре сама.“ Сякаш аз знаех как се справя сама с дете. Но нямах избор. Работех на две места – денем в детската градина, вечер чистех офиси. Петър беше тихо, затворено дете, но винаги ме гледаше с онзи поглед – сякаш ме обвиняваше, че баща му го няма.

Когато порасна, Петър се хвърли в първата си любов с цялата страст на млад човек, който търси опора. Мария беше добро момиче – скромна, работлива, от съседния блок. Сватбата им беше малка, но весела. Аз плаках от радост и страх едновременно – страхувах се да не повтори грешките на баща си.

След две години се роди Алекс. За първи път от години се почувствах истински щастлива – домът ни отново беше пълен с живот. Но Петър започна да се променя. Работеше все повече, прибираше се късно, нервен, раздразнителен. „Мамо, не ме занимавай с глупости!“, „Мария, не мога да гледам детето, имам работа!“. Виждах как Мария се затваря в себе си, а Алекс расте между двама родители, които все по-рядко си говорят.

Една вечер Мария дойде при мен със сълзи: „Даниела, не издържам вече. Петър не е същият. Крещи по мен за най-малкото нещо. Алекс го е страх от него.“ Прегърнах я и ѝ казах: „Ще говорим с него.“ Но разговорът беше буря – Петър избухна: „Вие двете сте срещу мен! Никога не сте ме разбирали!“ После тръшна вратата и изчезна за три дни.

След развода Мария остана сама с Алекс в малката квартира под наем. Аз помагах с каквото мога – пари за храна, дрехи за детето. Петър почти не ги търсеше. Един ден Мария ми се обади разтреперана: „Даниела, хазяинът ни гони. Нямам къде да отида.“ Не мислих дълго – поканих я да дойде при мен.

Съседите започнаха да шушукат: „Виж я Даниела – бившата снаха ѝ живее у тях!“, „Сигурно синът ѝ е наркоман или пияница…“ Не ме интересуваше. За мен Мария беше като дъщеря, а Алекс – моят живот.

Петър научи и дойде бесен: „Как можа? Това е предателство! Ти избра тях пред мен!“ Погледнах го право в очите: „Аз избрах семейството си. Ти кога ще избереш своето?“ Той ме нарече чужда и си тръгна завинаги.

Минаха месеци. Животът ни с Мария и Алекс стана тих и подреден. Помагах на Алекс с уроците, водех го на тренировки по футбол. Мария започна работа в близкия магазин. Понякога вечер седяхме на терасата и тя ми споделяше страховете си: „Дали някога ще мога пак да обичам? Дали Алекс ще прости на баща си?“ Аз само я прегръщах и ѝ казвах: „Времето лекува.“

Но нощем често лежа будна и се питам – къде сбърках като майка? Дали прекалената ми грижа не превърна Петър в човек, който бяга от отговорност? Или просто съдбата ни е такава – жените в нашето семейство винаги да носят тежестта сами?

Понякога виждам Петър на улицата – минава покрай нас, без да ни погледне. Алекс се свива до мен и пита: „Бабо, татко някога ще ни обича пак?“ А аз нямам отговор.

Сега домът ми е пълен с детски смях и женски разговори, но в сърцето ми има празно място. Може би някой ден синът ми ще намери пътя обратно към нас. А дотогава ще бъда майка и баба за тези, които имат нужда от мен.

Кажете ми – има ли прошка за майките, които са дали всичко, но пак са останали сами? Какво бихте направили на мое място?