Открих, че мъжът, когото обичам, е женен: Моята история за предателство и отмъщение

– Какво правиш тук сама, Мария? – гласът му ме стресна, докато въртях лъжичката в кафето си. Беше сряда, обедната почивка, а кафенето на ъгъла на „Графа“ беше пълно с хора, но сякаш всички гласове заглъхнаха, когато той седна срещу мен.

– Просто имах нужда от малко тишина – отвърнах и се опитах да прикрия треперенето в гласа си. Вече усещах нещо странно у него – погледът му беше неспокоен, а ръцете му нервно играеха с чашата.

Запознахме се преди три месеца. Казваше се Димитър – висок, с топли кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи всяка жена. Работеше в съседната сграда и често се засичахме на обяд. Първо си разменяхме само усмивки, после започнахме да си говорим за времето, за работата, за живота. Постепенно тези срещи станаха най-очакваната част от деня ми.

– Може ли да ти споделя нещо? – попита той онзи ден и ме погледна право в очите. – Имам чувството, че мога да ти вярвам.

Сърцето ми подскочи. Мислех си, че ще ми признае чувства. Но вместо това той замълча и се загледа през прозореца. Тогава забелязах – на безименния му пръст имаше следа от халка. Беше я свалил, но белегът си стоеше.

– Димитре… – започнах несигурно. – Имаш ли нещо да ми кажеш?

Той се изсмя нервно:
– Какво имаш предвид?

– Защо носиш следа от халка?

В този момент лицето му пребледня. Изведнъж всичко се подреди в главата ми – обажданията, на които не отговаряше пред мен, бързането му да си тръгне точно в 18:00, отказите да излезем вечер или през уикендите.

– Мария… Не е това, което си мислиш…

– Женен ли си? – прекъснах го рязко.

Той замълча. Очите му се напълниха със сълзи. Не можех да повярвам – човекът, когото обичах, ме беше лъгал през цялото време.

– Имам семейство… Дете… – прошепна той.

Светът ми се срина. Не знаех какво да кажа. Станах и излязох от кафенето със сълзи на очи. Вървях по „Графа“, а хората около мен бяха само размазани сенки.

Вечерта не можах да спя. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Как можа да ми го причини? Какво ще стане със съпругата му? А с детето им? Защо аз?

На следващия ден Димитър ми писа: „Моля те, прости ми. Не исках да те нараня.“

Не му отговорих. Но гневът в мен растеше с всяка минута. Не можех да приема да бъда просто поредната заблуда в живота му. Реших да разбера коя е жена му.

След няколко дни проучване във Facebook и LinkedIn открих профила ѝ – Елена Георгиева. Красива жена, снимки с малко момченце и Димитър до тях. Усмихнати семейни портрети от морето, рожден ден на детето им…

Седях пред компютъра и плаках. Но после болката се превърна в решителност. Не можех да позволя тази лъжа да продължава.

Написах на Елена:
„Здравейте, Елена. Знам, че това ще ви заболи, но мисля, че трябва да знаете истината за съпруга си.“

Разказах ѝ всичко – как сме се запознали, какво сме преживели заедно, как съм разбрала истината. Изпратих ѝ и снимка от едно наше селфи в кафенето.

Тя не ми отговори веднага. Но след няколко дни получих съобщение:
„Благодаря ви за честността. Вече подозирах нещо… Ще се справя.“

Димитър ме потърси отново:
– Как можа да ѝ кажеш? Разби семейството ми!

– Не аз го разбих, Димитре – ти го направи! – изкрещях през сълзи.

Последваха дни на мълчание. Чувствах се празна и виновна, но и облекчена. Вече не бях жертва на лъжите му.

Минаха месеци. Случайно срещнах Елена в парка до НДК. Беше с детето си. Погледна ме право в очите и кимна леко – без омраза, без думи. Само тиха благодарност и разбиране между две жени, които са били измамени по различен начин.

Днес още ме боли. Понякога се питам дали постъпих правилно или просто отмъстих за собствената си болка. Но знам едно – никоя жена не заслужава да живее в лъжа.

А вие как бихте постъпили на мое място? Простили ли сте някога подобно предателство или сте избрали истината пред удобството на илюзиите?