„Трябва ми чистота и ред. Ако не можеш да ми ги осигуриш, събирай си багажа.“

„Трябва ми чистота и ред. Ако не можеш да ми ги осигуриш, събирай си багажа.“ Думите на Петър още ехтяха в ушите ми, докато лежах сама в леглото ни. Беше излязъл за работа рано сутринта, както винаги, оставяйки след себе си миризмата на афтършейв и тежестта на неизречените ни проблеми. Слънчевите лъчи се прокрадваха през пердетата, но не можеха да разсеят сивотата в душата ми.

Станах бавно, сякаш всяко движение ме болеше. Погледът ми се плъзна по разхвърляните чорапи до леглото, чашата с недопито кафе на нощното шкафче, разпилените детски играчки по пода. „Това ли е хаосът, който го влудява?“ – помислих си. Вчера пак се скарахме. Не беше нещо ново – от месеци всяка вечер завършваше с обвинения и тежки въздишки.

– Не мога повече така, Мария! – извика той, докато хвърляше ризата си на дивана. – Прибирам се от работа и ме посреща бъркотия! Какво правиш цял ден?

– Грижа се за децата, готвя, чистя… – опитах се да се защитя, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Това не е чистене! – прекъсна ме той. – Майка ми държеше къщата като музей! А ти? Ако не можеш да ми осигуриш чистота и ред, събирай си багажа!

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Не беше първият път, когато ме сравняваше с майка си. Но този път болеше повече. Може би защото вече нямах сили да споря. Може би защото започвах да вярвам, че наистина не съм достатъчно добра.

Сега вървях из апартамента ни в Люлин и гледах всичко през неговите очи. Петната по огледалото в банята, трохите по масата, купчината пране в коридора. Всяко несъвършенство беше като обвинение. Взех парцала и започнах да търкам механично, но сълзите ми капеха по пода.

Телефонът звънна. Беше майка ми.

– Добро утро, Марийче! Как сте?

– Добре сме… – излъгах.

– Петър пак ли ти се кара? – попита тя тихо.

– Не… просто е уморен от работа.

– Знам го аз него… Но ти не си слугиня! Помни това!

Затворих телефона и седнах на ръба на ваната. Майка ми винаги усещаше кога нещо не е наред. Но как да ѝ кажа, че се чувствам като провал? Че всяка сутрин се будя с мисълта дали днес ще успея да оправдая очакванията му?

Децата се събудиха и започнаха да тичат из хола. Виктория ревеше за куклата си, а малкият Крис разсипа зърнената закуска по килима. „Мамо, гладен съм!“ – извика той. Стиснах зъби и започнах да събирам трохите, докато Виктория дърпаше полата ми.

– Мамо, защо тате винаги е ядосан?

Замръзнах. Какво да ѝ кажа? Че баща ѝ е нещастен? Че аз съм виновна? Или че понякога хората просто забравят какво е важно?

Следобедът мина в безкрайно чистене и опити да угодя на всички. Към пет часа чух ключа във вратата. Петър се прибра уморен и мълчалив. Огледа апартамента с критичен поглед.

– По-добре е – каза сухо.

– Старая се… – прошепнах.

– Надявам се да продължиш така. Не искам децата ми да растат в мизерия.

Вечерта седяхме на масата в мълчание. Децата гледаха телевизия, а аз броях секундите до лягане. Петър прелистваше новините на телефона си.

– Мария, утре ще дойде майка ми. Да не се излагаме!

Погледнах го и за миг ми се прииска да изкрещя: „А ти кога ще помогнеш? Кога ще видиш колко се старая?“ Но само кимнах и стиснах устни.

През нощта не можех да заспя. Въртях се и мислех за живота си – за мечтите, които имах като студентка във Великотърновския университет; за обещанията му пред олтара; за първата ни малка квартира в Студентски град, когато всичко беше любов и надежда.

Кога всичко се обърна? Кога станах невидима в собствения си дом?

На сутринта станах преди всички. Измих лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Очите ми бяха подпухнали, но решени.

Днес няма да търкам до припадък. Днес ще отида с децата в парка. Ще им купя сладолед и ще им разкажа приказка за смели момичета и момчета, които не позволяват никой да ги кара да се чувстват малки.

Петър сигурно ще се ядоса. Свекървата ще мърмори. Но аз трябва да покажа на децата си какво значи достойнство.

Може би не съм перфектната домакиня от списанията или майката от рекламите по телевизията. Но съм човек. И заслужавам уважение.

Понякога се чудя: Колко още жени живеят така – в страх от чуждото неодобрение? Колко още ще търпим преди да кажем „стига“?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да останете или щяхте да си тръгнете?