900 лева на месец, две дъщери и една истина, която ме промени

– Пак ли ще ми дадеш само петдесет лева, мамо? – гласът на Елица трепереше, докато държеше протегната ръка. Бях се прибрала от работа, уморена и с болки в кръста, а в чантата ми лежаха точно 900 лева – цялата ми заплата за месеца. Както винаги, отделих 500 лева за Мария, най-малката ми дъщеря, а на Елица дадох 50. Останалото беше за сметки, храна и лекарства за майка ми.

– Знаеш, че Мария има нужда от повече – отвърнах тихо, опитвайки се да не погледна Елица в очите. – Тя още учи, а ти вече работиш.

Елица стисна устни и излезе от стаята, без да каже нищо повече. В този момент усетих как сърцето ми се сви. Винаги съм се опитвала да бъда справедлива, но дали наистина бях? Или просто се опитвах да оцелея?

Животът ни никога не е бил лесен. Когато баща им – Иван – реши да си тръгне и да „живее за себе си“, както сам каза, останах сама с две момичета и купища сметки. Не напуснах родния си град за по-добър живот, а защото тук нямаше какво да ядем. Работех като чистачка в училище сутрин и като продавачка в кварталната бакалия вечер. Всяка стотинка броях по три пъти.

Мария беше по-малката, по-крехката, винаги болнава. Лекарите казаха, че има нужда от специална диета и лекарства. Елица беше по-силната – още от малка помагаше вкъщи, грижеше се за сестра си и дори започна работа веднага след училище. Но напоследък усещах как между нас се появява пропаст.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Елица говори по телефона:

– Не мога да изляза тази вечер, нямам пари… Да, пак даде всичко на Мария… Не знам докога ще издържа така…

Сълзите ми капеха във водата. Не исках да я подслушвам, но думите ѝ ме пронизаха. Дали бях несправедлива? Дали любовта ми към Мария не беше за сметка на Елица?

На следващия ден реших да поговоря с Мария.

– Мария, знаеш ли, че Елица се чувства пренебрегната? – попитах я внимателно.

Тя сведе очи:

– Мамо, аз… Аз ѝ давам част от парите си. Купувам ѝ дрехи и ѝ помагам с разходите. Тя не знае, че са от мен.

Замръзнах. Не можех да повярвам на ушите си.

– Защо го правиш тайно?

– Защото не искам да се карате. Знам колко ти е трудно. Знам и колко е трудно на нея. Просто… не искам да страдаме повече.

В този момент осъзнах колко много съм пропуснала. Докато броях стотинките и се опитвах да разпределя справедливо малкото пари, бях забравила най-важното – че децата ми имат нужда не само от пари, а от любов и разбиране.

Събрахме се трите на масата същата вечер.

– Момичета, трябва да поговорим – започнах с треперещ глас. – Знам, че не съм идеална майка. Давам всичко от себе си, но явно не е достатъчно.

Елица ме погледна със сълзи в очите:

– Мамо, аз просто исках да усетя, че съм важна за теб. Че ме обичаш толкова, колкото и Мария.

Мария хвана ръката ѝ:

– Ти си най-важната ми сестра! Без теб нямаше да се справя никога.

Разплакахме се всички. Прегърнах ги силно и обещах пред себе си никога повече да не позволявам парите да ни разделят.

От този ден започнахме да говорим повече. Разпределях парите по-справедливо – не според нуждите, а според любовта ни една към друга. Започнахме да прекарваме повече време заедно – разходки в парка, домашни вечери с баница и смях.

Иван понякога звъни, пита как сме. Не му се сърдя вече – разбрах, че семейството е това, което създаваме сами. А ние трите сме истинско семейство.

Сега вече знам: парите са важни, но не са всичко. Любовта и разбирателството са това, което ни държи заедно.

Понякога се питам: Колко често забравяме най-важното в живота си заради ежедневните грижи? А вие какво бихте направили на мое място?