Когато домът ти стане чужд: Историята на една майка и нейните деца

— Мамо, трябва да поговорим — гласът на дъщеря ми Мария трепереше, докато стоеше до леглото ми в болницата. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през прозореца, а аз усещах как въздухът в стаята натежава. — Не можеш повече да живееш сама. Видя какво стана — три седмици в болницата, после този ужасен инцидент с тазобедрената става. Трябва да се преместиш при мен.

Погледнах я — очите ѝ бяха пълни с тревога, но и с нещо друго. Съжаление? Или може би страх? Не знаех. Винаги съм била силна жена. Цял живот сама се оправях — отгледах Мария и брат ѝ Георги сама, след като баща им ни напусна. Работех като учителка в малкото ни градче край Пловдив, после като библиотекарка, за да има хляб на масата. Домът ми беше моят свят — малка къща с градина, пълна с рози и люляци, спомени по стените и мирис на топъл хляб.

— Мамо, моля те — настоя Мария. — Ще ти е по-лесно при нас. Децата ще ти се радват, ще си сред хора. А и аз ще мога да ти помагам.

— Ами домът ми? — прошепнах едва чуто. — Всичко, което съм градяла цял живот?

— Ще го поддържаме, не се тревожи — каза тя бързо и ме погали по ръката.

Съгласих се. Какво друго можех да направя? След изписването ме прибраха в апартамента на Мария в Пловдив. Внуците ми — Виктор и Елица — ме посрещнаха с прегръдки и рисунки. Първите дни бяха като празник. Мария ми носеше чай, Георги идваше на гости през уикендите. Но с времето започнах да усещам, че съм излишна.

— Мамо, не може ли да си гледаш сериалите по-тихо? Децата учат! — караше ми се Мария.

— Бабо, пак ли ще разказваш за онова време? — мрънкаше Виктор.

Чувствах се като гост в собствения си живот. Вечерите прекарвах сама в малката стая, която ми бяха отредили. Понякога чувах как Мария и Георги говорят тихо в кухнята:

— Не можем да я държим тук завинаги. Къщата ѝ стои празна, а разходите текат…

— Може би е време да я продадем. Тя няма да се върне там.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам на ушите си. На следващия ден реших да се обадя на съседката ми от селото — леля Станка.

— Пенко, мила, тук идваха някакви хора да гледат къщата ти! Казаха, че Георги ги водил…

Ръцете ми затрепериха. Не бях дала съгласие за нищо! Обадих се веднага на Георги.

— Георги! Какво става с къщата ми? Защо водиш непознати?

— Мамо, спокойно! Просто оглеждаме варианти… Ако я продадем, ще имаш пари за по-добри грижи. Мислим само за теб!

— Не сте ме питали! Това е моят дом! — извиках през сълзи.

Вечерта избухна скандал. Мария плачеше:

— Мамо, не разбираш! Тук си по-добре! Там ще си сама и безпомощна!

— По-добре сама в дома си, отколкото чужда при собствените си деца! — отвърнах аз.

Дните минаваха тежко. Започнах да настоявам да ме върнат у дома. Мария отказваше:

— Не мога да те гледам как страдаш там!

Но аз не се предавах. Потърсих адвокатка — една млада жена от града, Цветелина. Тя ми обясни правата ми:

— Никой няма право да продава имота ви без вашето съгласие. Ако искате помощ, ще ви защитя.

Това ми даде сили. Изправих се срещу децата си:

— Вие сте моите деца и ви обичам, но домът ми е моята крепост! Ако искате да ме загубите завинаги, продължавайте така!

След много сълзи и разговори най-накрая приеха решението ми. Върнах се у дома с помощта на Цветелина и леля Станка. Първите дни бяха трудни — всичко ми тежеше, но душата ми беше спокойна.

Сега седя на верандата си, гледам залеза над градината и си мисля: Защо децата ни забравят колко значи домът за един човек? Дали някой ден ще разберат какво е да бъдеш чужд в собствения си живот?