Между две майки: Историята на една снаха в сянката на миналото

— Пак ли тя ще идва на гости? — гласът ми трепереше, докато гледах към прозореца, зад който се очертаваше силуетът на свекърва ми. Беше събота сутрин, а в апартамента ни в Люлин се носеше мирис на кафе и напрежение.

— Моля те, Мария, не започвай пак — въздъхна Иван и остави чашата си на масата. — Майка ми просто иска да види децата.

— А защо винаги трябва да води и Елена? — не се сдържах. — Тя вече не е част от това семейство!

Иван замълча. Знаех, че няма да ми отговори. Винаги беше така — когато ставаше дума за бившата му жена, той се затваряше в себе си. А аз оставах сама срещу стената от мълчание и неодобрение, която родителите му издигаха между нас.

Първият път, когато ги срещнах, бях наивна и влюбена. Мислех, че ще ме приемат като дъщеря. Но още на първата вечеря свекърва ми, госпожа Димитрова, ме изгледа с онзи студен поглед и каза:

— Елена винаги правеше най-вкусната баница. Дано и ти можеш да готвиш така.

Оттогава всеки мой опит да се докажа беше обречен. Колкото повече се стараех, толкова по-невидима ставах. А Елена — тя беше навсякъде. На рождените дни на децата, на семейните празници, дори на Великденската трапеза. Свекърите ми ѝ помагаха финансово, купуваха ѝ подаръци, а мен едва поздравяваха.

— Мамо, защо баба винаги носи подаръци само за Дани? — попита веднъж малката ми дъщеря Лили.

Как да ѝ обясня? Как да ѝ кажа, че за баба ѝ тя е просто „детето на новата“, а Дани — „истинският внук“? Сърцето ми се свиваше всеки път, когато виждах как Лили се опитва да привлече вниманието им, а те я подминават.

С Иван започнахме да се караме все по-често. Той твърдеше, че преувеличавам, че трябва да проявя търпение. Но как да бъда търпелива, когато виждах как миналото ни преследва във всяка стая на нашия дом?

Една вечер, след поредния скандал със свекърва ми, се прибрах разплакана. Иван ме прегърна:

— Знам, че ти е трудно. Но те са ми родители…

— А аз? Аз не съм ли ти семейство? — прошепнах през сълзи.

Той не отговори. Само ме държеше в прегръдките си, а аз усещах как между нас зее пропаст.

Минаха месеци. Свекърите ми продължаваха да канят Елена на всички семейни събирания. Дори когато предложих аз да организирам рождения ден на Дани у дома ни, те настояха да го направим в тяхната къща в Банкя — „защото Елена ще може да дойде по-лесно“.

Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си живот. Все по-често се улавях, че избягвам срещите с тях. Лили усещаше напрежението и ставаше все по-замкната.

Една вечер я намерих да плаче в стаята си.

— Мамо, защо баба не ме обича?

Седнах до нея и я прегърнах силно.

— Обича те, мила… Просто понякога възрастните не знаят как да го покажат.

Но знаех, че лъжа. И тази лъжа ме разяждаше отвътре.

Реших да говоря с Иван открито.

— Не мога повече така — казах му една вечер. — Или ще поставиш граници пред родителите си, или ще се разделим.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна.

— Не мога да ги променя… Но не искам да те загубя.

На следващия ден Иван покани родителите си у дома ни. Седнахме всички около масата. Свекърва ми веднага започна:

— Мария, защо пак си направила мусака? Елена винаги правеше сарми…

Иван я прекъсна рязко:

— Мамо, стига! Мария е моята съпруга и заслужава уважение. Ако не можете да я приемете, няма да ви каним повече у дома.

Настъпи тишина. Господин Димитров само смутено погледна към масата. Свекърва ми пребледня.

— Как смееш! — изсъска тя. — След всичко, което сме направили за теб…

— Това е моето семейство сега — каза Иван твърдо. — Ако искате да сте част от живота ни, ще трябва да уважавате Мария и Лили.

Те си тръгнаха обидени. В следващите седмици не се обадиха нито веднъж. В дома ни настъпи тишина — но този път беше спокойна тишина.

Лили започна да се усмихва повече. Аз почувствах облекчение, но и тъга — защото знаех, че съм загубила битката за одобрението им завинаги.

Минаха месеци преди свекърите ми отново да потърсят контакт с нас. Този път бяха по-сдържани. Не споменаваха Елена пред мен и носеха подаръци и за Лили.

Понякога се питам дали някога ще бъда истински приета или винаги ще остана „новата“. Но едно знам със сигурност: любовта към децата ми и към Иван е по-силна от всяка сянка на миналото.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли човек някога да спечели сърцето на семейство, което живее в миналото?