След раждането: Истината, която не исках да знам

„Мамо, не мога повече! Не мога!“, извиках през сълзи, докато стисках ръката на майка ми в болничната стая. Бях родила преди по-малко от два часа. Мирисът на антисептик и бебешка пудра се смесваше с усещането за страх и несигурност. Всички очакваха да съм щастлива – най-накрая станах майка! Но аз усещах само празнота и болка.

Петър, приятелят ми, стоеше до прозореца с гръб към мен. Гледаше навън, сякаш не искаше да бъде тук. Телефонът му беше оставен небрежно на нощното шкафче. Исках да видя колко е часът – толкова просто нещо. Взех го, но екранът светна и видях съобщение: „Обичам те. Кога ще ми кажеш истината?“ от някоя си Деси.

Сърцето ми спря. Прочетох го отново и отново. Пръстите ми трепереха. В този момент Петър се обърна и ме погледна. Очите му се разшириха, когато видя телефона в ръката ми.

– Какво правиш? – попита той със студен глас.

– Коя е Деси? – прошепнах, гласът ми беше едва чут.

Той замълча. Мълчанието му беше по-страшно от всяка лъжа. Майка ми усети напрежението и излезе от стаята, оставяйки ни сами.

– Не е това, което си мислиш… – започна Петър.

– Тогава какво е? – прекъснах го аз, вече почти крещях. – Току-що родих детето ти! А ти… ти…

Той се приближи до мен, опита се да хване ръката ми, но аз я дръпнах.

– Слушай ме… – каза той тихо. – Деси е просто приятелка. Помагах ѝ с някакви проблеми…

– Не ме лъжи! Видях съобщенията! – сълзите вече се стичаха по бузите ми.

В този момент вратата се отвори и сестрата влезе с бебето. Погледна ни подозрително, но не каза нищо. Остави малката Мария в ръцете ми и излезе.

Държах дъщеря си и се чудех какво да правя. Петър стоеше до мен, но между нас вече имаше пропаст.

– Моля те… – прошепна той. – Не разваляй всичко сега.

– Аз ли развалям? – изсмях се горчиво. – Ти си този, който крие неща от мен!

Той млъкна. В този момент разбрах, че няма да получа истината от него. Останах сама с мислите си и с бебето в ръце.

Следващите дни бяха ад. Майка ми се опитваше да ме успокои: „Всички мъже са такива, скъпа… Не си разваляй семейството заради една глупост.“ Но аз не можех да простя. Всяка вечер гледах Петър как люлее Мария и се чудех дали мисли за мен или за Деси.

Една вечер, докато Мария спеше, седнах срещу него в кухнята.

– Кажи ми истината – казах твърдо. – Имаш ли връзка с нея?

Той въздъхна тежко.

– Да… Имам. Но не знам какво искам. Обичам те, но с нея е различно…

Светът ми се срина окончателно. Станах и излязох на балкона. Гледах светлините на София и се питах: „Какво направих погрешно? Защо точно сега?“

Майка ми дойде при мен.

– Трябва да мислиш за детето си – каза тя тихо.

– А кой ще мисли за мен? – попитах я през сълзи.

След седмица взех решение – събрах багажа си и се прибрах при родителите ми в Пловдив. Петър остана в София. Опита се да ме убеди да остана, обещаваше, че ще прекрати всичко с Деси. Но вече не вярвах на думите му.

Животът като самотна майка не е лесен. Всеки ден се боря със себе си – дали постъпих правилно? Дали Мария ще ми прости един ден, че ѝ отнех баща ѝ? Но знам едно: заслужавам уважение и любов, а не лъжи и предателства.

Понякога вечер, когато Мария заспи, се питам: „Колко жени като мен преминават през това? Защо мълчим? Защо прощаваме?“ Може би е време да говорим открито за болката си…

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или да изберете себе си?