Неблагодарният наследник: История за алчност и възмездие в българско семейство

– Не може така, Георги! – гласът на баща ми, макар и отслабнал, още носеше онази твърдост, която ме караше да се свивам като дете. – Не може просто да ме оставиш тук!

Стоях с ръце в джобовете на тясното фоайе на старческия дом „Златна есен“ в покрайнините на Пловдив. Миришеше на лекарства и нещо кисело. Мама се беше споминала преди две години, а аз отдавна усещах, че баща ми – Иван – вече не е същият. Забравяше, губеше се из апартамента, веднъж дори подпали кухнята. Но истината е, че не само заради това го доведох тук.

– Тате, моля те… – опитах се да звуча спокойно. – Тук ще се грижат за теб. Аз работя по цял ден, не мога да ти дам това, от което имаш нужда.

Той ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен. – Не е заради мен, Георги. Заради теб е. За да можеш да си живееш живота, нали?

Замълчах. Истината беше по-грозна от това. Бях на 38, работех като счетоводител в малка фирма и едва свързвах двата края. Апартаментът на баща ми в центъра на Пловдив беше последният ни истински актив. Ако го продадем, можех да изплатя кредитите си и най-сетне да осигуря по-добър живот на жена си Мария и дъщеря ни Деси.

– Ще идвам често – излъгах.

Той само кимна и се обърна към прозореца. Оставих го там, сред непознати хора и миризма на забрава.

Седмици наред се чувствах като победител. Мария беше доволна – най-сетне можехме да си позволим нова кола. Деси получи телефон, за който мечтаеше. Апартаментът беше продаден за добра сума. Всичко вървеше по план.

Докато един ден не получих писмо от дядо ми – стария бай Петър от село Белащица. Беше на 86 години, но още държеше здраво юздите на фамилната къща и земята около нея. Винаги казваше: „Който не уважава рода си, няма корен.“

Писмото беше кратко:
„Георги,
Ела да поговорим. Има неща, които трябва да знаеш.
Дядо ти Петър.“

Мария не искаше да ходя. „Сигурно пак ще ти натяква за миналото“, каза тя. Но аз усещах някакво неспокойствие.

Когато пристигнах в Белащица, дядо ме чакаше на двора с бастун в ръка.
– Седни – каза строго.
– Какво има?
– Знам какво си направил с баща си.
Погледнах го изненадан.
– Той не може да живее сам! – опитах се да се защитя.
– Не лъжи себе си, Георги. Заради парите го направи.
Мълчах. Дядо се приближи и сложи ръка на рамото ми.
– Знаеш ли какво е истинското наследство? Не са парите и имотите. А уважението към рода и грижата за близките.
– Лесно ти е да говориш – избухнах аз. – Ти имаш всичко! Земя, къща… Никога не си бил в моето положение!
Дядо се усмихна тъжно.
– Мислиш ли? Когато бях млад, брат ми ме предаде заради няколко декара нива. Не му простих до края на живота му. Сега виждам същото в теб.

В този момент излезе леля Станка – съседката от съседната къща.
– Петре, пак ли ще му разказваш стари истории? Остави момчето да си живее живота!
Дядо я изгледа строго.
– Ако всички мислеха така, селото щеше да е празно отдавна!

Вечерта седнахме край огъня в старата кухня. Дядо отвори една ракия и сипа по чашка.
– Георги, оставям ти избор – каза той тихо. – Ако до месец върнеш баща си у дома и се погрижиш за него, ще получиш къщата и земята след мен. Ако не – всичко ще даря на църквата.
Погледнах го невярващо.
– Това е изнудване!
– Не – отвърна той спокойно. – Това е възмездие.

Върнах се в Пловдив объркан и ядосан. Мария избухна:
– Какво? Да гледаме баща ти вкъщи? Ами работата ми? Ами Деси?
– Ще загубим всичко! – крещеше тя.
Деси плачеше в стаята си.

Дните минаваха в караници и напрежение. Виждах как парите от апартамента изтичат между пръстите ни – новата кола се оказа по-скъпа за поддръжка, Деси поиска още уроци по английски… Мария започна да говори за развод.

Една вечер седнах сам с чаша ракия и гледах снимката на баща ми като млад – усмихнат до мама на морето в Созопол. Спомних си как ме учеше да карам колело в парка до Марица… Как винаги намираше време за мен, въпреки че работеше на две места.

На другия ден отидох в дома „Златна есен“. Баща ми седеше сам до прозореца.
– Защо дойде? – попита тихо.
– Да те взема у дома… ако още искаш.
Той ме погледна дълго и само кимна.

Мария не прие добре новината. Започнаха скандали, обвинения… Накрая си събра багажа и замина при майка си с Деси.

Останах сам с баща ми в малкия апартамент под наем. Грижите бяха тежки – нощем ставах по няколко пъти, сменях му памперси, хранех го с лъжица… Понякога плачех от умора и безсилие.

След месец дядо дойде на гости. Видя ни двамата – аз уморен, но спокоен; баща ми усмихнат за пръв път от месеци.
– Гордея се с теб, Георги – каза той тихо и ме прегърна.

Година по-късно баща ми почина спокойно у дома ни. Дядо изпълни обещанието си – остави ми къщата и земята в Белащица. Мария така и не се върна при мен; Деси идва понякога през уикендите.

Сега седя на двора под старата круша и гледам залеза над Родопите. Питам се: струваше ли си всичко това? Може ли човек да изкупи вината си с грижа и любов? Или белезите от предателството остават завинаги?

Какво бихте направили в моята ситуация? Може ли алчността да бъде изкупена с прошка?