Той си тръгна, когато бях в деветия месец. Три години по-късно се върна с молба за прошка.

– Не мога повече, Яна! – гласът му трепереше, а очите му бяха вперени в пода. Стоях пред него, с огромния си корем, с ръце, които се опитваха да ме задържат цяла. В този момент осъзнах, че всичко, което съм градяла седем години, се разпада за секунди.

– Какво значи „не можеш“? Оставяш ме сега? – гласът ми беше по-тих от шепот, но в него се усещаше буря.

– Не съм готов… Не знам как да бъда баща. Не знам как да бъда съпруг. – Петър избягваше погледа ми, сякаш се срамуваше от собствената си слабост.

Петър и аз бяхме заедно от студентските години. Никога не живяхме заедно – той обичаше свободата си, аз – спокойствието на своя малък свят. Когато разбрах, че съм бременна, той предложи да се оженим. Мама каза: „Колкото по-дълго се влачи една връзка без брак, толкова по-труден ще е самият брак.“ Не ѝ повярвах. Мислех, че любовта ни е по-силна от всичко.

Сватбата беше скромна – само най-близките в малката зала на общината в Пловдив. След това започнахме да живеем заедно в апартамента на родителите му. Свекървата ми, леля Мария, беше строга жена. Всеки ден намираше повод да ме упрекне – че не мога да готвя като нея, че не чистя достатъчно добре, че съм разглезена. Петър мълчеше. Вечерите прекарваше пред компютъра или излизаше с приятели. Аз броях дните до раждането, надявайки се нещо да се промени.

В онази вечер, когато ми каза, че си тръгва, светът ми рухна. Той си събра багажа и излезе. Не погледна назад. Останах сама с болката и страха – как ще отгледам дете без баща? Как ще погледна хората в очите?

Майка ми дойде още на следващия ден. Прегърна ме и каза: „Ще се справим. Ти си по-силна, отколкото мислиш.“ Прие ме обратно в малкия ни апартамент в Кючук Париж. Роди се Даниела – най-красивото момиченце на света. Първите месеци бяха ад – безсънни нощи, плач, липса на пари. Работех от вкъщи като преводачка, а мама гледаше малката.

Петър не се обади нито веднъж. Не изпрати пари, не попита за детето си. Слуховете в квартала се разнесоха бързо – „Яна я зарязаха“, „Петър избяга при някаква друга“. Срамът ме изгаряше отвътре.

Минаха три години. Даниела растеше умна и весела, а аз постепенно започнах да намирам себе си отново. Започнах работа в една езикова школа и срещнах нови хора. Мама остаря пред очите ми, но никога не спря да ме подкрепя.

Една вечер, докато прибирах Даниела от детската градина, видях Петър пред входа ни. Беше отслабнал, косата му беше посивяла.

– Яна… Моля те, трябва да поговорим.

– Няма за какво да говорим – отвърнах рязко и го подминах.

Той не се отказа. На следващия ден ме чакаше пред работата ми.

– Сгреших… Знам го. Моля те, прости ми! Искам да видя дъщеря си…

В очите му имаше болка и вина. За миг си спомних всички нощи, в които плаках сама с бебето на ръце. Всички думи на мама: „Не му вярвай! Щом веднъж е избягал, пак ще го направи.“

– Защо сега? Къде беше три години?

– Бях страхливец… Опитах да започна нов живот в София. Работих какво ли не – строителство, доставки… Но никога не спрях да мисля за вас двете.

Даниела го гледаше с любопитство – не знаеше кой е този мъж.

– Мамо, кой е чичкото?

– Това е… твоя татко.

Петър коленичи пред нея и заплака. Аз стоях като вцепенена – между гнева и жалостта.

Вечерта разказах всичко на мама.

– Не го пускай обратно! Ще ти разбие сърцето пак!

– Ами ако Даниела има нужда от баща? Ако той наистина се е променил?

Мама въздъхна тежко:

– Ти решаваш. Но помни – силата ти е в това да прощаваш само ако сърцето ти го иска.

Следващите седмици Петър идваше често. Купуваше подаръци на Даниела, водеше я в парка. Виждах как тя започва да го приема. В мен бушуваха страхове – дали няма пак да си тръгне? Дали мога да му простя?

Една вечер седнахме тримата на масата.

– Яна… Знам, че нямам право да искам втори шанс. Но ако можеш… ако някога можеш да ми простиш…

Погледнах го дълго. Виждах друг човек – уморен, осъзнал грешките си.

– Ще ти дам шанс да бъдеш баща на Даниела. Но дали ще бъдем семейство отново… това зависи от теб.

Той кимна със сълзи в очите.

Сега всяка вечер гледам как Даниела заспива с усмивка до баща си и се питам: „Може ли едно разбито сърце да обикне отново? Заслужава ли всеки прошка?“ Какво бихте направили вие на мое място?