Мама продаде къщата зад гърба ми: Доверих ѝ се напълно, но всичко се промени за миг
– Мамо, къде са ми снимките от бала? – извиках от тавана, докато ровех в стария сандък. Беше късен септемврийски следобед, слънцето се прокрадваше през прозорчето и прашинките танцуваха във въздуха. Къщата ухаеше на печени чушки и лято, а аз се чувствах сигурна – както винаги тук, в нашия дом в село Долно поле.
– В шкафа в хола са, Мария! – отвърна майка ми, Катя, с онзи нежен глас, който ме успокояваше дори когато бях на трийсет и пет.
Слязох по скърцащите стълби и я видях – седеше до прозореца с чаша кафе и гледаше към двора. Усмихна се, но в очите ѝ проблесна нещо странно. Може би умора? Или притеснение? Не обърнах внимание тогава.
– Мамо, пак ли мислиш за онзи сън? – попитах я шеговито. Тя често ми разказваше как сънувала татко, че ѝ казва да пази къщата за мен и малката Ива.
– Не, просто си мисля… – замълча. – Знаеш ли, Мария, животът е странен. Понякога трябва да вземеш решения, които не са лесни.
– Какви решения? – засмях се. – Ти само не ми казвай, че ще продаваш къщата! Нали ми обеща, че ще остане за нас?
– Разбира се! – отвърна тя бързо. – Ти си ми всичко. Кой друг ще я наследи?
Тогава не подозирах нищо. Вярвах ѝ безрезервно. Бяхме само двете – татко почина преди десет години, а брат нямам. Дъщеря ми Ива беше единствената внучка. Всичко изглеждаше ясно.
Минаха няколко месеца. Животът си течеше – работа в града, уроци по пиано за Ива, уикендите в селото. Майка ми понякога се затваряше в себе си, но го отдавах на възрастта и самотата.
Една вечер през март телефонът звънна. Беше съседката леля Пенка:
– Марийче, как сте? Абе, да те питам… вярно ли е, че майка ти продава къщата?
– Какво?! – едва не изпуснах слушалката. – Това е някаква грешка!
– Ами тук идваха едни хора с документи… Гледаха двора, питаха за кладенеца…
Сърцето ми се сви. Обух първите обувки и хукнах към гарата. Пътувах цяла нощ с влака до селото. Когато пристигнах, беше още тъмно. Вратата беше заключена. Позвъних настойчиво.
– Мамо! Отвори! Какво става?
Тя отвори бавно. Очите ѝ бяха подпухнали.
– Мария… Не исках да научиш така…
– Какво си направила? Кажи ми!
Тя седна на стола в кухнята и започна да плаче.
– Прости ми… Не можех повече сама. Пенсията не стига за нищо. Имам дългове към аптеката… И онзи човек от Пловдив предложи добра цена…
– Но ти ми обеща! Каза, че къщата ще е за мен и Ива! Защо не ми каза?
– Страхувах се… Не исках да те тревожа. Мислех, че ще намерим друг начин…
Стоях като вцепенена. Всичко се срина за миг – детските ми спомени, сигурността, доверието към майка ми. Не можех да повярвам.
– Кога подписа? – попитах тихо.
– Миналата седмица… Всичко вече е уредено.
Излязох навън и седнах на пейката под старата круша. Сълзите ми капеха по ръцете. Спомних си как тичах тук като дете, как татко ме люлееше на люлката… Всичко това вече не беше мое.
След няколко дни дойдоха новите собственици – семейство от града. Разговарях с тях учтиво, но усещах как гневът и болката ме разкъсват отвътре.
Майка ми се опитваше да говори с мен:
– Мария, разбирам те… Но нямах избор!
– Винаги има избор! – изкрещях аз. – Ти избра да не ми кажеш истината!
Спрях да ѝ говоря за седмици. Ива ме питаше:
– Мамо, защо баба е тъжна? Защо не ходим вече на село?
Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на дете, че понякога най-близките ни хора могат да ни наранят най-силно?
С времето болката поутихна, но празнотата остана. Майка ми се премести при мен в града. Опитвахме се да възстановим отношенията си, но между нас стоеше невидима стена.
Понякога вечер стоя до прозореца и гледам към светлините на града. Спомням си мириса на печени чушки и смеха на татко в двора. Чудя се дали някога ще простя напълно на майка си или ще нося тази рана завинаги.
А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли доверието да се върне след такова предателство?