Когато синът ми избра любовта пред семейството: Изповедта на една майка

— Не мога да повярвам, че наистина ще го направиш, Димитре! — гласът ми трепереше, а сълзите вече пареха по бузите ми. Стоях в средата на хола, стиснала ръцете си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Синът ми, моето момче, стоеше срещу мен с твърд поглед и стиснати устни.

— Мамо, вече съм голям. Обичам Мария и ще се оженя за нея, независимо дали ти харесва или не — отговори той с онзи тон, който никога не бях чувала от него. В този момент сякаш някой изтръгна сърцето ми.

Всичко започна преди година, когато Димитър доведе Мария у дома за първи път. Беше хубаво момиче, но нещо в нея ме притесняваше. Може би беше начинът, по който ме гледаше — сякаш ме преценяваше. Или може би беше фактът, че идваше от семейство, което всички в квартала наричаха „проблемно“. Баща ѝ беше лежал в затвора, майка ѝ работеше на две места, за да свързват двата края. Не исках синът ми да се забърква с такива хора.

— Димитре, ти заслужаваш повече — казвах му често. — Можеш да намериш момиче с образование, с добра работа, с добро семейство…

— Мамо, ти не я познаваш! — отвръщаше той всеки път. — Мария е истинска, борбена… Тя ме разбира така, както никой друг.

С мъжа ми Георги опитвахме да говорим с него. Георги беше по-спокоен:

— Остави го, Яна. Може би ще му мине.

Но аз не можех да се примиря. Всяка вечер се молех Димитър да размисли. Започнах да търся информация за Мария — питах съседи, ровех из социалните мрежи. Колкото повече научавах, толкова повече се страхувах. Един ден разбрах, че брат ѝ е бил замесен в кражба. Това беше последната капка.

— Не мога да позволя синът ми да се ожени за такава жена! — казах на Георги.

— Не сме ние тези, които ще му избираме жена — отвърна той уморено.

Скоро след това Димитър ни съобщи новината:

— Ще се женим през септември. Искам да дойдете на сватбата.

Сърцето ми се сви. Не можех да си представя как ще седя до родителите на Мария и ще се преструвам, че всичко е наред. Опитах се още веднъж:

— Сине, моля те… Помисли добре! Това е решение за цял живот.

— Мамо, обичам я! — извика той и тръшна вратата.

След този ден почти не си говорехме. Вечерите у дома станаха мрачни и напрегнати. Георги се затваряше в себе си, а аз плачех тайно в кухнята. Сестра ми Лиляна опита да ме утеши:

— Яна, ако го натискаш още повече, ще го изгубиш напълно.

Но как да приема нещо, което усещах като грешка? Как да позволя на единственото си дете да тръгне по път, който може да го съсипе?

Дойде денят на сватбата. Получих покана по пощата — красива картичка с имената им и снимка на двамата усмихнати. Погледнах я и я скъсах на малки парченца. Не можех да отида. Не можех да гледам как синът ми прави тази грешка.

В деня на сватбата седях сама у дома. Георги отиде — каза, че не може да пропусне такъв момент. Когато се върна вечерта, очите му бяха зачервени.

— Пропусна най-важния ден от живота му — каза тихо.

Минаха месеци. Димитър почти не ни търсеше. Чувах само от съседи как са щастливи с Мария, как тя започнала работа като учителка в детска градина и как двамата си ремонтирали апартамента сами. Всяка вечер гледах снимките му като малък и се питах къде сбърках.

Една вечер телефонът звънна. Беше Димитър.

— Мамо… — гласът му беше тих и несигурен. — Ще станеш баба.

Сълзите потекоха сами.

— Сине… Прости ми…

— Искам детето ми да има баба и дядо — каза той. — Искам пак да сме семейство.

Тогава разбрах колко много съм сгрешила. Любовта към детето ми беше по-силна от страха и предразсъдъците ми. На следващия ден отидох при тях с торта и плюшено мече за бъдещото внуче.

Мария ме посрещна на вратата с усмивка и сълзи в очите:

— Добре дошла у дома, лельо Яна…

Прегърнах я силно и почувствах как тежестта от сърцето ми пада.

Сега често си мисля: колко семейства са се разделили заради гордост или страх? Колко майки са изгубили децата си заради предразсъдъци? Може ли любовта към детето ни да бъде по-силна от всичко?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да останете твърди?