Когато дъщеря ми забрави баща си: История за разбитото семейство и търсенето на прошка

— Мария, не мога да повярвам, че не дойде! — гласът ми трепереше, докато държах телефона, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. В стаята беше тихо, само стенният часовник тиктакаше безмилостно, сякаш отброяваше секундите на самотата ми. Беше годишнината от смъртта на баща ѝ — ден, който винаги отбелязвахме заедно. Но тази година Мария не се появи.

— Мамо, не можах… Станимир имаше важна среща, а после трябваше да сме при неговите родители — гласът ѝ беше тих, почти виновен, но усещах и нотка раздразнение. — Не е толкова голяма работа, нали?

Не е голяма работа? Как можеше да каже това? Сякаш всичко, което бяхме преживели заедно, вече не значеше нищо. Спомних си как държах ръката ѝ в болницата, когато баща ѝ си отиде. Как я прегръщах нощем, когато плачеше. А сега… сега тя избра друг живот, други хора.

Станимир. Откакто се омъжи за него, Мария се промени. Винаги беше толкова близка до мен — споделяхме всичко, смеехме се до късно вечер, готвехме заедно баница и спорехме коя рецепта е по-добра. Но след сватбата нещо се пречупи. Той беше мил, но винаги държеше тя да е с неговото семейство, да спазва техните традиции. Празниците вече ги прекарваха в Пловдив при родителите му. Дори именния ѝ ден тази година беше забравен.

— Мамо, моля те… Не започвай пак — прекъсна ме тя по телефона. — Станимир не е виновен. Просто… така се случи.

— Така се случи? — повторих аз горчиво. — Мария, баща ти заслужаваше повече. А и аз… аз съм сама тук.

Тя замълча. Чувах само дишането ѝ и далечен шум от телевизора в нейния дом. Представих си я — седнала на дивана до Станимир, може би с чаша вино в ръка, усмихната и спокойна. А аз? Аз седях сама пред снимката на покойния си съпруг и се чудех къде сбърках.

След разговора стаята ми се стори още по-празна. Взех снимката на Мария като малка — с плитки и лунички по носа, усмихната до ушите. „Мамо, ще бъда винаги до теб!“ — беше казала веднъж след като падна от колелото и аз я превързвах. Кога това обещание стана празно?

На следващия ден съседката ми Лиляна дойде на кафе.

— Видях Мария миналата седмица в магазина — каза тя между две глътки кафе. — Изглеждаше забързана. Попитах я ще идва ли за годишнината… Каза ми, че Станимир не обича такива „тъжни събирания“.

Стиснах чашата силно.

— Той я държи далеч от нас — прошепнах аз.

Лиляна поклати глава.

— Може би просто Мария се опитва да угоди на всички. Знаеш как е — младо семейство, компромиси…

Но аз не можех да приема това. Не и когато става дума за паметта на баща ѝ, за нашето семейство.

Вечерта реших да ѝ пиша съобщение:

„Мария, липсваш ми. Боли ме, че не беше тук днес. Надявам се някой ден да разбереш колко е важно за мен да сме заедно в такива моменти. Обичам те. Мама.“

Отговорът дойде след час:

„Извинявай, мамо. Просто животът ми е различен сега. Ще се опитам другата година да дойда.“

Другата година? А тази? А всички пропуснати моменти?

Дните минаваха бавно. Всяка сутрин гледах телефона с надежда да видя ново съобщение или обаждане от нея. Понякога звънях сама, но разговорите ни бяха кратки и повърхностни.

Един ден реших да отида до Пловдив без предупреждение. Купих кутия с домашни сладки — любимите на Мария — и тръгнах с автобуса рано сутринта.

Когато звъннах на вратата им, отвори Станимир.

— Здравейте, госпожо Иванова — каза той учтиво, но хладно.

— Мария вкъщи ли е?

Той се поколеба.

— В момента е при майка ми… Ако искате, може да я изчакате вътре.

Влязох в апартамента им — всичко беше подредено по вкус на Станимир: модерно, стерилно, без следа от топлината на дома ни в София. Седнах неловко на дивана и чаках.

Когато Мария се върна, очите ѝ се разшириха от изненада.

— Мамо! Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя… Липсваш ми — казах тихо.

Тя седна до мен и за миг сякаш старата Мария се върна — прегърна ме силно и заплака.

— Извинявай… Просто всичко е толкова различно тук. Станимир настоява да сме повече с неговото семейство… Понякога се чувствам като гост в собствения си живот.

Погалих косата ѝ.

— Не забравяй откъде идваш, Мария. Семейството ти винаги ще те чака.

Станимир влезе в стаята и ни погледна изпитателно.

— Всичко наред ли е?

Мария кимна през сълзи.

— Мамо просто ми липсваше…

Той въздъхна тежко.

— Знам, че ти е трудно да балансираш между всички нас… Но трябва да намерим начин да уважаваме и двете семейства.

Погледнах го право в очите:

— Искам само дъщеря ми да не забравя корените си.

Той замълча за миг и после каза:

— Ще говорим с моите родители догодина да празнуваме заедно или поне Мария да бъде с вас в този ден.

Оставих сладките на масата и тръгнах към гарата със смесени чувства — болка, но и надежда.

Сега седя у дома и мисля: Кога децата ни порастват толкова много, че забравят кои са? И можем ли някога да върнем изгубената близост? Какво бихте направили в моята ситуация?