Майчина тревога и горчивото съжаление: Историята на една обаждане, което промени всичко
– Къде си, Мартине? Защо не вдигаш телефона? – шепнех сама на себе си, докато за пореден път набирах номера на сина си. Беше вече десет вечерта, а той не се беше обадил цял ден. В главата ми се въртяха най-черните мисли – катастрофа, болница, нещо лошо… Сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха.
Мартин е единственото ми дете. След като баща му почина преди пет години, останахме само двамата. Винаги съм се старала да не го задушавам, но тази вечер не издържах. Знаех, че има среща с момичето, което му намери сватовницата – леля Станка от нашия блок. Тя е от онези жени, които знаят всичко за всички и винаги са готови да помогнат… или да се намесят.
След още няколко неуспешни опита да се свържа с Мартин, паниката ме завладя напълно. Без да мисля, грабнах телефона и набрах леля Станка.
– Ало, Станке, извинявай за късния час… Не мога да намеря Мартин. Знаеш ли нещо за него? – гласът ми трепереше.
– Ох, Мария, спокойно! Сигурно са някъде с Гергана. Младите така са – забравят за телефоните. Не се притеснявай, ще разбера къде са.
Затворих телефона с малко по-леко сърце, но тревогата не ме напусна. След половин час леля Станка ми се обади:
– Говорих с Гергана. Казала й е, че Мартин е бил напрегнат и си е тръгнал по-рано. Не знам какво е станало, ама момичето било разстроено.
В този момент вратата се отвори с трясък. Мартин влезе блед и ядосан.
– Мамо! Защо си звъняла на леля Станка? Тя е писала на Гергана! Ти осъзнаваш ли как ме изложи? – гласът му беше остър като нож.
Стоях като вцепенена. Не знаех какво да кажа. Само промълвих:
– Притесних се… Не знаех къде си…
– Аз съм на 28 години! Не съм дете! Това не е нормално! – очите му блестяха от гняв и разочарование.
Той се затвори в стаята си и цяла нощ не излезе. Аз останах сама в кухнята, с чаша чай в ръка и сълзи в очите. Чувствах се виновна и безсилна. Спомних си как майка ми ме е контролирала като малка и как съм си обещавала никога да не правя същото на детето си. А ето че го направих…
На следващия ден Мартин излезе рано и не каза нито дума. Телефонът му беше изключен през целия ден. Леля Станка ми звънна:
– Марийче, Гергана ми каза, че няма да иска повече срещи с Мартин. Много й било неприятно цялото това разпитване…
Сърцето ми се сви още повече. Осъзнах, че с едно обаждане бях разрушила нещо хубаво, което можеше да се случи на сина ми. Вечерта той се прибра късно и седна срещу мен на масата.
– Мамо, трябва да поговорим – каза тихо.
– Знам… – прошепнах аз.
– Разбирам, че се тревожиш за мен. Но така ме караш да се чувствам като дете. Не мога да живея нормално, ако постоянно ме следиш и контролираш. А Гергана… тя няма да иска повече да ме вижда. Изложихме се пред нея и семейството й.
Сълзите ми тръгнаха сами.
– Прости ми, Мартине… Просто толкова много те обичам и се страхувам да не те загубя…
Той въздъхна тежко:
– Знам, мамо. Но трябва да ми имаш доверие. Иначе ще започна да ти крия още повече неща.
Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички майки като мен – които от любов правят грешки, които отблъскват децата си в желанието си да ги предпазят.
На следващия ден отидох при леля Станка и я помолих повече да не се меси между мен и Мартин. После написах съобщение на Гергана: „Извинявам се за неудобството, което ви причиних. Надявам се един ден да ни простите.“
Минаха седмици. Мартин все още беше дистанциран. Вечерите ни минаваха в мълчание. Чувствах се самотна и виновна. Започнах да ходя на разходки из Борисовата градина, само за да избягам от празната къща.
Един ден срещнах стара приятелка – Даниела, която също имаше пораснал син.
– Ох, Марийче, всички майки грешим така… Но трябва да пуснем децата си да живеят живота си – каза тя и ме прегърна.
Замислих се: дали някога ще мога напълно да пусна Мартин? Или винаги ще бъда онази майка, която звъни посред нощ от страх?
Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере или поне да ми даде съвет: Какво бихте направили на мое място? Как се справяте с майчината тревога без да наранявате децата си?