Къща на съвършенство, сърце в хаос

„Не си достатъчно добра, Мария! Погледни се – пак си забравила да оправиш леглото! Как ще станеш човек така?“ Гласът на майка ми, строг и режещ като зимен вятър, отекваше в ушите ми всяка сутрин. Бях на шестнайсет, но се чувствах като затворник в собствения си дом – къща с безупречно подредени стаи, където всяка прашинка бе враг, а всяка грешка – престъпление.

Баща ми, инж. Георгиев, рядко говореше. Когато го правеше, думите му бяха кратки и тежки: „Учи, Мария. Само така ще успееш.“ Той никога не ме попита как се чувствам или какво искам. Вечерите ни преминаваха в мълчание – майка ми подреждаше масата с военна точност, а аз броях минутите до момента, в който ще мога да се скрия в стаята си.

В училище бях отличничка – не защото го исках, а защото трябваше. „Дъщерята на инж. Георгиев не може да има четворки!“ – повтаряше майка ми. Съучениците ми ме гледаха с възхищение или завист, но никой не знаеше колко самотна се чувствах. Единствената ми утеха беше дневникът ми, където пишех стихове за свободата и мечтаех за свят без правила.

Една вечер, докато майка ми отново ме критикуваше за дрехите ми – „Това ли ще облечеш? Излагаш ни!“ – не издържах:

– Защо никога не ме питате какво искам? Защо всичко трябва да е по вашия начин?

Майка ми ме изгледа така, сякаш съм я ударила:

– Ние знаем кое е най-добро за теб! Когато пораснеш, ще разбереш.

Изтичах навън, без яке, без посока. Въздухът беше студен, но за първи път от години дишах свободно. Седнах на люлката в близкия парк и заплаках. Там ме намери Петър – момче от съседния клас, с разрошена коса и усмивка, която топлише повече от слънцето.

– Добре ли си? – попита той тихо.

– Не знам… – отвърнах. – Чувствам се като чужденец в собствения си живот.

Петър седна до мен и дълго мълчахме. После започнах да му разказвам всичко – за майка ми, за баща ми, за страха да не ги разочаровам. Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва.

– Знаеш ли – каза накрая, – ти имаш право да бъдеш себе си. Дори и да не им харесва.

Тези думи се забиха в мен като пирон. За първи път някой ми каза, че имам право на избор.

От този ден започнах да се променям. Записах се в театралния клуб, въпреки че майка ми беше против: „Глупости! Театърът няма да ти донесе хляб!“ Но аз не се отказах. На сцената се чувствах жива – там можех да бъда всяка друга Мария, освен тази, която родителите ми искаха.

Скоро започнах да излизам с Петър. Той ме научи да карам колело, да се смея на глас и да вярвам в себе си. Родителите ми не го одобряваха: „Той няма бъдеще!“, казваше баща ми. Но аз вече не ги слушах толкова внимателно.

Една вечер се прибрах по-късно от обикновено. Майка ми ме чакаше на прага:

– Къде беше? С кого? Какво ще кажат хората?

– Не ме интересува какво ще кажат хората! – извиках аз. – Писна ми да живея заради чуждото мнение!

Последва скандал. Майка ми плачеше, баща ми мълчеше с каменно лице. Аз стоях насред хола и за първи път не се чувствах виновна.

Седмици наред вкъщи беше ледено студено – не от времето, а от мълчанието между нас. Но аз продължих с театъра, с Петър, със себе си.

В края на учебната година спечелих награда за най-добра женска роля в училищната пиеса. Когато излязох на сцената да я получа, видях майка ми и баща ми сред публиката. Майка ми плачеше – този път от гордост.

След представлението тя ме прегърна:

– Прости ми… Просто исках най-доброто за теб.

– Знам… Но вече искам сама да решавам кое е най-доброто за мен.

Сега съм на двайсет и две и уча актьорско майсторство в София. Родителите ми все още трудно приемат избора ми, но вече ме подкрепят по свой начин. Понякога се питам: ако не бях избягала онази нощ, щях ли някога да намеря себе си?

Колко от вас живеят в къща на съвършенство със сърце в хаос? Кога идва моментът да изберем себе си пред очакванията на другите?