Когато свекървата поиска да приютим брат му: Истината зад затворените врати

– Не мога да повярвам, че отказвате! – гласът на свекърва ми, Мария, кънтеше в слушалката. Съпругът ми, Димитър, стоеше до мен с виновно изражение, а аз стисках телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха.

– Мамо, не е толкова просто… – опита се да я успокои Димитър, но тя го прекъсна:

– Какво не е просто? Това е брат ти! Къде ще живее момчето в София? Да го оставим на произвола ли?

В този момент усетих как гневът и безсилието се смесват в мен. Бяхме женени от три години, имахме двегодишна дъщеря и двустаен апартамент в „Люлин“, където всеки сантиметър пространство беше разчетен до последния детайл. Животът ни беше подреден като пъзел – с малко време за себе си, с много компромиси и с още повече мечти за спокойствие.

Но Мария не виждаше това. За нея всичко се свеждаше до това да помогнем на „малкия“ – Георги, седемнайсетгодишният брат на Димитър, който щеше да учи в Техническия университет. Тя винаги го е глезила – от малък му е носила закуска в леглото, оправяла е леглото му до 16-годишна възраст и никога не му е позволявала да поеме отговорност. Сега очакваше ние да продължим тази традиция.

– Мила, моля те… – обърна се Димитър към мен след разговора. – Знам, че ще е трудно, но той няма къде да отиде. Мама няма пари за общежитие, а квартирата в София е безумно скъпа.

Погледнах го с умора:

– А нашето спокойствие? Нашето дете? Къде ще спи Георги? В хола? Ще се лишим от единственото си място за почивка? И кой ще му готви, пере, чисти? Аз ли?

Димитър замълча. Знаех, че е между чука и наковалнята. Обичаше брат си, но знаеше и колко трудно ще бъде за мен. През следващите дни напрежението вкъщи растеше. Мария звънеше всеки ден – ту на мен, ту на Димитър. Пращаше съобщения: „Не мога да повярвам какви хора сте станали!“, „Забравихте откъде сте тръгнали!“, „Георги ще страда заради вас!“.

Дори дъщеря ни усети напрежението. Една вечер ме попита:

– Мамо, защо тати е тъжен?

Прегърнах я силно и се разплаках. Не исках тя да расте в дом, където чуждите желания са по-важни от нашите нужди.

Една неделя Мария дойде неочаквано. Влезе без поздрав и започна да оглежда апартамента:

– Ето тук може да сложите легло за Георги. А детето може да спи при вас…

– Не! – прекъснах я рязко. – Това е нашият дом. Нашите правила.

Тя ме изгледа с презрение:

– Някога бяхте семейство. Сега сте егоисти.

Димитър стоеше като парализиран. След като Мария си тръгна, избухнах:

– Докога ще живеем според нейните правила? Кога ще започнем да мислим за себе си?

Той само въздъхна:

– Не знам…

Дните минаваха в тягостно мълчание. Георги също започна да ми пише:

– Кака, моля те… Не искам да ви преча. Ще помагам вкъщи!

Знаех, че няма да стане така. Познавах го – не беше лошо момче, но беше свикнал някой друг да поема отговорностите му.

Една вечер седнахме с Димитър на масата след като детето заспа.

– Ако го вземем, ще загубя себе си – казах тихо. – Ще се превърна в прислужница в собствения си дом. Ще се караме постоянно. Ще страда и детето ни.

Той кимна:

– Знам… Но ако не го вземем, майка ми ще ни намрази.

– А ти кого избираш? – попитах го през сълзи.

Той замълча дълго:

– Избирам теб и дъщеря ни.

На следващия ден казахме на Мария категорично „не“. Последва буря от обиди и заплахи: „Ще съжалявате!“, „Ще кажа на всички какви сте!“. Седмици наред не говореше с нас. Георги замина в общежитие с помощта на далечен роднина.

Животът ни се върна към нормалното… или поне така изглеждаше отвън. Вътре в мен остана горчивина – защо трябваше да избирам между себе си и семейството на съпруга ми? Защо в България все още се очаква жената да жертва всичко заради чуждите деца?

Понякога се питам: Ако бях казала „да“, щях ли да бъда по-добра съпруга? Или просто щях да загубя себе си завинаги? Какво бихте направили вие?