Майчина обич: Между пропастта и надеждата

– Не мога повече, мамо! – гласът на Петър трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. – Моля те, престани да се месиш в живота ни!

Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, стиснала слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а по прозореца се стичаха капки, сякаш и небето плачеше с мен. Бях сама – отново. Само гласът на сина ми, изпълнен с болка и гняв, кънтеше в главата ми.

Петър беше всичко за мен. След като баща му ни напусна, когато беше още на пет, аз станах и майка, и баща. Работех на две места – денем в детската градина като лелка, вечер чистех офиси. Не съм се оплаквала. Всяка стотинка броях, за да може той да има нови обувки за първия учебен ден, да ходи на уроци по английски, да не му липсва нищо. Когато го приеха в Софийския университет, плаках от радост. Мечтаех си един ден да имам голямо семейство около трапезата – Петър, жена му, внуци…

Но всичко се промени, когато той срещна Мария. Тя беше красива, умна – от добро семейство в Бургас. Първият път, когато я доведе у дома, се постарах всичко да е перфектно – баница по стара рецепта, мусака, домашен компот. Но още тогава усетих хлад между нас. Мария гледаше на мен като на досадна пречка. Не хареса апартамента ни – „Малко е тясно тук“, прошепна тя на Петър, мислейки си, че не чувам.

С времето отношенията ни се влошиха. След сватбата те заживяха при нейните родители в Бургас. Петър все по-рядко ми звънеше. Когато го търсех, Мария често вдигаше телефона:

– Петър е зает. Ще ти се обади по-късно.

Но той рядко го правеше.

Веднъж реших да ги изненадам и отидох до Бургас за рождения му ден. Купих подарък – ръчно плетен пуловер, каквито винаги обичаше като дете. Когато пристигнах пред блока им, Мария ме посрещна на прага:

– Не сме те очаквали. Сега имаме гости от нейното семейство…

Почувствах се излишна. Оставих подаръка и си тръгнах с влака обратно за София.

С времето Петър започна да ми се сърди за най-малкото – че съм му звъннала в неподходящ момент, че съм питала кога ще имам внуче… А аз просто исках да знам как е детето ми.

Една вечер седях сама пред телевизора, когато телефонът иззвъня. Беше Петър:

– Мамо, Мария е бременна. Но не искаме да идваш веднага след раждането. Ще ти кажем кога можеш да дойдеш.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Как можех да не видя първото си внуче? Какво толкова лошо бях направила?

Започнах да се обвинявам. Може би бях прекалено настойчива? Може би трябваше да приема Мария такава, каквато е? Или просто никога нямаше да бъда достатъчно добра за тях?

Минаха месеци. Виждах снимки на внучката си във Facebook – първата й усмивка, първите й стъпки… А аз бях само зрител в собствения си живот.

Една сутрин получих писмо от Петър:

„Мамо, моля те, разбери ни. Имаме нужда от пространство. Мария не се чувства добре в твое присъствие. Обичам те, но трябва да мисля за семейството си.“

Прочетох го десетки пъти. Болеше ме всяка дума.

Започнах да се затварям в себе си. Съседките ме питаха защо не ме виждат с внучето на площадката. Лъжах ги – „Болна съм“, „Заета съм“… Но истината беше друга – бях сама и забравена.

Един ден реших да напиша писмо до Петър:

„Сине мой,
Знам, че сгреших някъде по пътя. Може би съм била прекалено грижовна или прекалено настойчива. Но всичко, което правех, беше от любов към теб. Не искам да ти преча – само искам да знаеш, че винаги ще бъда тук за теб и твоето семейство.“

Не получих отговор.

Дните минаваха бавно. Започнах да плета дрешки за внучката си – може би някой ден ще ги получи. Всяка вечер гледах снимките им онлайн и се молех нещата да се оправят.

Понякога си мисля – дали Мария наистина е виновна? Или просто животът ни раздели? Дали Петър ще намери път обратно към мен? Или майчината обич вече не значи нищо в този нов свят?

Ако можехте да изберете между любовта към детето си и желанието му за щастие без вас – какво бихте направили? Може ли една майка някога да спре да обича?