Мързелива ли съм, защото искам по-добър живот?

– Пак ли ще лежиш цял ден, Грета? – гласът на майка ми пронизваше стените още преди да вляза в кухнята. – Ако имаше малко акъл, щеше да си купиш нещо полезно, а не тия глупости!

Стоях до новата си пералня със сушилня – бяла, лъскава, с хиляди функции, които едва разбирах. Беше мечтата ми от години. След всяка заплата отделях по малко, отказвах си нови дрехи, излизания с приятели, дори кафето в кварталната сладкарница. Всичко това заради един уред, който щеше да ми спести часове въртене на ръкави и простиране на балкона през зимата.

– Мамо, не разбираш – опитах се да обясня, но тя вече беше в стихията си.

– Не разбирам ли? На моето време всичко се правеше на ръка! Пералнята беше лукс, а сушилнята – глезотия! Сега младите само гледате как да ви е лесно. Мързеливи сте!

Стиснах зъби. Баща ми мълчеше в ъгъла, преглеждайки сметките за тока. Брат ми Петър се подсмихваше от дивана:

– Грета, да не си мислиш, че ще станеш по-щастлива с тия уреди? По-добре да беше дала парите за нещо смислено – например да си оправиш зъбите.

Почувствах как бузите ми пламват. Винаги беше така – каквото и да направя, все не е достатъчно добро. Когато работех две работи, казваха, че не се грижа за себе си. Когато спестявах, че съм стисната. А сега, когато най-накрая си позволих нещо по-хубаво – че съм мързелива.

Вечерта седнах сама в стаята си. Пуснах пералнята и слушах тихото й бучене. Спомних си как преди две години стоях до стария леген и търках петна от работните дрехи на баща ми. Ръцете ми бяха напукани от сапуна и студената вода. Тогава си обещах – ще спестя за пералня със сушилня, каквото и да ми струва.

На другия ден отидох на работа с усмивка. Колежката ми Мария ме попита:

– Грета, какво става? Изглеждаш щастлива.

– Купих си пералня със сушилня! – казах гордо.

– Еха! Честито! – тя се усмихна искрено. – И аз мечтая за такава. Само че мъжът ми казва, че е излишен разход.

– Не слушай никого – прошепнах й. – Ако можеш да си го позволиш и ще ти спести време и нерви, заслужава си.

Вечерта обаче вкъщи ме чакаше нова буря. Майка ми беше поканила леля Сийка на кафе.

– Чух, че нашата Грета си купила пералня със сушилня! – възкликна леля Сийка с престорено възхищение. – Ама какви са тия глезотии? На нашата улица никой няма такова чудо!

– Младите вече не искат да работят – добави майка ми. – Само гледат да им е лесно.

– А ти кога ще се омъжиш? – включи се леля Сийка. – Или чакаш някой да ти донесе мъж на тепсия?

Петър избухна в смях:

– Грета чака робот да й готви и чисти!

Сълзите напираха в очите ми. Защо никой не виждаше колко усилия положих? Защо удобството винаги се тълкува като мързел?

На следващата сутрин баща ми ме спря на излизане:

– Дъще, знам, че ти е трудно. Но хората винаги ще говорят. Важното е ти как се чувстваш.

Погледнах го – очите му бяха уморени, но топли.

– Татко, толкова ли е лошо да искам по-лесен живот?

Той поклати глава:

– Не е лошо. Просто тук хората са свикнали да страдат и да се гордеят с това.

В офиса колегите обсъждаха новите телефони и лаптопи. Всеки тайно завиждаше на другия, но никой не признаваше открито. Когато споменах за пералнята със сушилня, някои кимнаха одобрително, други ме погледнаха с насмешка.

– Защо не си купиш и робот-прахосмукачка? – подхвърли Иван.

– Може би ще си взема! – отвърнах твърдо.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах как дъждът барабани по стъклото. Спомних си думите на майка ми: „На моето време всичко се правеше на ръка.“

А аз не исках повече да страдам напразно. Не исках животът ми да минава в битови мъки и лишения само защото така било прието. Исках време за себе си, за книги, за приятели…

На следващата седмица си купих робот-прахосмукачка въпреки неодобрението вкъщи. Майка ми не говореше с мен два дни. Брат ми ме подиграваше пред приятелите си. Но аз се чувствах свободна.

Веднъж вечерта седнахме всички на масата за вечеря. Баща ми наруши тишината:

– Грета сама изкарва парите си и сама решава какво да прави с тях. Ако уредите й помагат да има повече време за важните неща в живота – аз я подкрепям.

Майка ми въздъхна тежко:

– Може би греша… Може би просто ми е трудно да приема новото.

Петър млъкна за първи път от дни.

Погледнах ги всички и усетих топлина в гърдите си. Може би промяната започва с малки крачки…

Сега ви питам: Наистина ли сме мързеливи, когато избираме удобството? Или просто сме уморени от безсмислени страдания? Какво мислите вие?