Още едно дете: Когато семейството расте, а силите намаляват
„Пак ли? Не може да бъде…“ – шепна си аз, докато държа теста за бременност в ръка. Слънцето още не беше изгряло над панелките в Люлин, а аз вече усещах как светът ми се срива. Малкият ми син Борко спеше до мен, а аз се чудех как ще му кажа, че скоро няма да съм само негова. В кухнята Петър мълчаливо си сипваше кафе. „Петре… трябва да ти кажа нещо.“ Гласът ми трепереше. Той ме погледна с онзи уморен поглед, който познавах от години – поглед на човек, който носи твърде много грижи на гърба си.
„Пак ли си забременяла?“ – попита той, без да крие раздразнението си. „Как ще се оправим с още едно дете, Мария?“
Не знаех какво да кажа. Вече имахме три деца – Деси на осем, Крис на пет и Борко, който още не беше проходил. Работех като учителка в детска градина, а Петър беше шофьор на камион. Парите никога не стигаха. Вечер броях стотинките за хляб и мляко, а сега… още едно дете.
Сълзите ми потекоха безшумно. „Не знам как ще се справим, но… не мога да го махна, Петре. Не мога.“
Той удари с юмрук по масата. „Мария! Не сме деца! Трябваше да помислиш! Аз… аз не мога повече.“
В този момент Борко се разплака. Отидох при него и го взех на ръце. Прегърнах го силно, сякаш така щях да защитя и себе си от бурята, която се задаваше.
Следващите дни минаха като в мъгла. Петър почти не говореше с мен. Деси ме гледаше с онзи проницателен детски поглед и питаше: „Мамо, защо тате е тъжен?“ Крис ревнуваше от бебето и непрекъснато искаше внимание. А аз… аз се чувствах виновна за всичко.
Вечерта седнахме на масата – всички заедно. Опитах се да говоря с Петър, но той само мълчеше и ядеше нервно. Майка ми звънна по телефона: „Марийче, как сте? Чух, че пак ще ставаш майка…“ Гласът ѝ беше едновременно загрижен и укорителен.
„Мамо, не знам какво да правя… Петър не иска това дете.“
„А ти какво искаш?“ – попита тя тихо.
„Искам да мога да дишам… Искам да не се страхувам всяка сутрин как ще изкараме до края на месеца… Искам децата ми да са щастливи.“
„Щастието не е в парите, Марийче. Но трябва да говориш с Петър. Не може така.“
Но как да говоря с човек, който вече е затворил сърцето си? Всяка вечер го чаках да се прибере от работа с надеждата да поговорим нормално. Но той все повече се затваряше в себе си.
Една вечер го чух да говори по телефона с брат си: „Не знам как ще издържа още едно дете… Мария е инатлива. Не мисли за мен.“
Седнах на леглото и заплаках тихо. Чувствах се сама сред собственото си семейство.
Дните минаваха в рутина – ставане рано, приготвяне на закуска, водене на децата на училище и градина, работа, пазаруване, готвене… Вечер всички бяха уморени и раздразнени. Деси започна да се оплаква от главоболие. Крис стана по-агресивен към брат си. Борко плачеше повече от обикновено.
Една сутрин не издържах и избухнах: „Петре! Не мога повече така! Или ще говорим като семейство, или… или ще се разпаднем!“
Той ме изгледа дълго и тежко. „Добре. Кажи ми какво предлагаш.“
„Да поискаме помощ от родителите ни. Да намалим разходите. Да потърсим допълнителна работа… Но най-вече – да сме заедно! Не мога сама!“
Той въздъхна тежко: „И аз не мога сам.“
За първи път от седмици се почувствах малко по-лека. Решихме да кажем истината на децата – че ще имат още едно братче или сестриче. Деси заплака: „Мамо, ще ме обичаш ли пак?“ Прегърнах я силно: „Винаги.“
Майка ми започна да идва по-често, за да помага с бебето и домакинството. Петър намери допълнителна работа като таксиметров шофьор през уикендите. Аз започнах да давам частни уроци по английски на съседските деца.
Не беше лесно – напротив, всеки ден беше борба за оцеляване. Имаше моменти, когато се карахме за най-малкото – кой е забравил да купи хляб или кой не е измил чиниите. Имаше нощи, когато плачех сама в банята от умора и безсилие.
Но имаше и мигове на щастие – когато Борко направи първите си крачки, когато Деси донесе шестица по математика, когато Крис ме прегърна без причина.
Сега съм в шестия месец. Коремът ми расте, а страховете ми не намаляват. Но вече знам – няма идеално време за още едно дете, няма идеални родители или семейства. Има само любовта ни и желанието ни да оцелеем заедно.
Понякога се питам: дали някой друг би издържал на всичко това? Или просто ние, българите, сме свикнали да носим тежкото с усмивка? Какво бихте направили вие на мое място?