Не бързай със сватбата, Емилия: Щастието няма да избяга – Бягството на една булка от властното семейство на годеника си

— Емилия, пак ли ставаш толкова рано? — гласът на майка ми прозвуча от другата стая, докато аз вече разбивах яйцата за палачинките. — Не забравяй, че днес ще идва Марияна.

Марияна — бъдещата ми свекърва. Самото ѝ име ме караше да се свивам вътрешно. Откакто с Петър се сгодихме, тя не пропускаше възможност да ми покаже кой командва в тази къща. А аз… аз просто исках да бъда щастлива с човека, когото обичам.

Петър още спеше, а аз се опитвах да не мисля за вчерашната сцена. Бяхме седнали на вечеря у тях, когато Марияна започна:

— Емилия, надявам се знаеш, че в нашето семейство жените не работят след сватбата. Петър е мъжът, той ще се грижи за теб. Ти ще гледаш децата и ще поддържаш дома.

Петър мълчеше. Погледнах го с надежда да ме защити, но той само сведе глава.

— Аз… обичам работата си — промълвих тихо.

— Това е временна прищявка — отсече тя. — След като станеш майка, ще разбереш.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да изглеждам слаба пред нея.

Сега, докато пържих палачинките, ръцете ми трепереха. Майка ми влезе в кухнята и ме погледна загрижено.

— Еми, сигурна ли си, че това е твоят път? — попита тя тихо.

— Обичам го, мамо — отвърнах автоматично. Но вътре в мен нещо се късаше.

Петър се появи по пижама и се усмихна сънено.

— Мирише страхотно! — каза той и ме целуна по челото. — Знаеш ли, майка ми пак ще говори за сватбата днес. Може би трябва да ѝ угодим и да се преместим при тях след сватбата. Така ще ни е по-лесно финансово.

— Да живеем с майка ти? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

— Емилия, това е традиция — отвърна той леко раздразнен. — Тя просто иска най-доброто за нас.

— А ти какво искаш? — попитах го отчаяно.

Той замълча. В този момент звънецът иззвъня и Марияна влезе с цялата си самоувереност.

— Добро утро! — провикна се тя. — Емилия, надявам се си приготвила кафе без захар. Знаеш, че не обичам сладко сутрин.

Погледнах я и усетих как гневът ми кипи под повърхността. Сервирах кафето и седнах до Петър.

— Мислили ли сте вече за датата на сватбата? — започна тя веднага. — Искам всичко да е перфектно. Ще поканим всички роднини от Пловдив и Варна. Ти ще носиш булчинската рокля на баба ми — тя е семейна реликва.

— Ами ако искам друга рокля? — осмелих се да попитам.

— Не бъди неблагодарна! — изсъска тя. — Това е чест!

Петър отново мълчеше. Майка ми ме погледна със съчувствие.

Следобедът премина в приготовления и безкрайни разговори за сватбата. Марияна настояваше за всичко – от менюто до музиката. Аз се чувствах като гост в собствения си живот.

Вечерта седнах на леглото и заплаках безутешно. Майка ми дойде при мен и ме прегърна.

— Емилия, ти не си длъжна да живееш така — прошепна тя. — Ако не си щастлива сега, какво ще стане след години?

— Но ако го напусна… всички ще говорят… Ще кажат, че съм провалила годежа…

— По-добре да говорят хората, отколкото да страдаш цял живот — каза тя твърдо.

На следващия ден трябваше да отида с Петър и Марияна да изберем ресторанта за сватбата. Седяхме в колата, а Марияна говореше безспирно:

— След сватбата ще започнеш да учиш готварство при леля Станка. Тя ще те научи на всичко нужно за една добра съпруга.

Петър кимаше одобрително.

В този момент нещо в мен се пречупи.

— Спрете колата! — извиках аз.

Петър ме погледна стреснато.

— Какво ти става?

— Спрете! Моля ви!

Той отбиха встрани. Излязох от колата със сълзи на очи.

— Не мога повече! Не мога да живея по вашите правила! Аз имам мечти! Искам да работя! Искам сама да избирам каква булчинска рокля ще нося! Искам да бъда щастлива!

Марияна ме гледаше като гръмната.

— Неблагодарница! След всичко, което сме направили за теб!

Петър стоеше между нас, объркан и безсилен.

— Емилия… моля те…

— Не! — прекъснах го аз. — Ако ме обичаше истински, щеше да ме подкрепиш! Но ти винаги избираш майка си!

Обърнах се и тръгнах пеша към дома си. Вятърът брулеше лицето ми, но усещах странно облекчение. За първи път от месеци дишах свободно.

Вкъщи майка ми ме посрещна с отворени обятия.

— Гордея се с теб! — каза тя през сълзи.

Седнахме на дивана и дълго мълчахме. После я попитах:

— Мамо, защо толкова много жени приемат чужди правила за свой живот? Защо се страхуваме да изберем себе си?

Може би щастието не е в това да угодиш на всички други… а в това най-накрая да чуеш собствения си глас? Как мислите – струва ли си човек да жертва себе си заради чуждите очаквания?