Забравената майка: Самота в сърцето на София

— Мамо, нямам време сега. Ще ти се обадя другата седмица, добре ли е? — гласът на дъщеря ми Мария прозвуча уморено и леко раздразнено по телефона. Чух как някой плаче на заден план — сигурно беше малката Катерина, внучката ми, която не бях виждала от Коледа. Стиснах слушалката по-силно, сякаш така можех да задържа Мария още малко при себе си.

— Добре, Мария. Само исках да чуя как сте… — думите ми увиснаха във въздуха. Тя вече беше затворила.

Седнах на кухненския стол, загледана в празната чаша чай. Апартаментът ми в „Люлин“ беше тих като гробница. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от улицата. Никога не съм си представяла, че ще остарея сама. Когато бях млада, вярвах, че ще имам голямо семейство около себе си — смях, шум, топлина. Но сега…

Синът ми Георги живее само на две спирки с метрото, но го виждам по-рядко от съседката ми баба Пенка. Внукът ми Даниел вече е тийнейджър и явно има по-важни неща от това да посети баба си. Понякога си мисля, че ако не се обадя аз, никой няма да се сети за мен.

— Защо така стана, Господи? — прошепнах сама на себе си една вечер, докато гледах стар албум със снимки. На една от тях държах Мария за ръка в Борисовата градина. Усмихвахме се и двете — тогава тя беше моето малко момиченце, а аз бях нейният свят.

Мъжът ми почина преди десет години. Оттогава домът ми стана още по-тих. Първите години децата идваха често — носеха храна, помагаха с пазаруването, внуците тичаха из коридора. После животът ги завъртя — работа, училище, приятели… Аз останах на заден план.

Една сутрин реших да им пиша писмо. Не по имейл или вайбър — истинско писмо на хартия. Седнах на масата и започнах:

„Скъпи мои,

Пиша ви, защото ми липсвате. Знам, че сте заети и животът ви е труден, но понякога се чувствам забравена. Не ви обвинявам — просто ми е мъчно. Обичам ви и винаги ще ви обичам.“

Сълзите капеха върху листа. Не изпратих писмото. Сложих го в чекмеджето при другите недовършени писма и спомени.

Дните се нижеха един след друг — еднообразни и сиви. Понякога излизах до пазара или до аптеката, само за да чуя човешки гласове. Съседките ме канеха на кафе, но разговорите ни все се въртяха около болести и цени.

Една неделя реших да направя баница — любимата на Георги. Надявах се да го примамя с аромата ѝ. Обадих му се:

— Георги, направих баница! Ела да хапнеш, че отдавна не сме се виждали.

— Мамо, много работа имам… Може другата седмица? — гласът му беше далечен.

— Добре… — казах тихо и затворих.

Седнах пред прозореца и гледах как слънцето залязва над панелките. Помислих си: „Дали ако ме няма утре, някой ще забележи?“

Вечерта телефонът звънна. Беше Мария:

— Мамо… Извинявай за по-рано. Катерина пак е болна и съм много уморена…

— Разбирам те, миличка. Просто ми липсвате.

— И ти ни липсваш… Ще опитаме да дойдем следващия уикенд.

Не повярвах особено, но благодарих.

На следващия ден звънна домофонът. Помислих си, че е някой от съседите, но когато отворих вратата, пред мен стоеше непозната жена на около 40 години.

— Здравейте! Казвам се Елена и съм доброволка от общината. Организираме срещи за възрастни хора — разходки в парка, игри на шах… Може ли да ви поканя?

Погледнах я подозрително:

— Защо го правите?

Тя се усмихна топло:

— Защото знам какво е да си самотен. Майка ми също е сама.

Поканих я вътре. Говорихме дълго за живота, за децата ни, за това как времето лети и хората забравят корените си.

На следващата седмица отидох на срещата в парка „Западен парк“. Там срещнах други хора като мен — самотни майки и бащи, които някога са били център на нечий свят. Говорихме за всичко — за радостите и болките, за това колко струва килограм сирене и колко струва една прегръдка.

Постепенно започнах да се чувствам по-малко сама. Намерих приятели — истински приятели, които ме разбират без думи.

Един ден Мария дойде с Катерина. Внучката ми ме прегърна силно:

— Бабо! Много ми липсваше!

Погледнах дъщеря си — очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Мамо… Прости ми, че те забравихме.

Прегърнах ги и двете. Сълзите ми се смесиха с техните.

Сега знам — понякога трябва да извикаш болката си на глас, за да те чуят. Понякога трябва сам да намериш път към щастието си.

Но все още се питам: Защо в България толкова много родители остаряват сами? Кога забравихме какво значи семейство?