Децата ми от първия брак не ми позволяват да те взема: Историята на една разбита любов

– Татко, моля те, не го прави! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в средата на хола, с куфар до краката си, а срещу мен – двете ми деца от първия брак. Синът ми Калоян стискаше юмруци, сякаш се бореше със себе си да не избухне.

В този момент осъзнах, че животът ми никога няма да бъде същият. Бях се влюбил в Марияна – жена, която върна светлината в дните ми след тежкия развод с майка им. Години наред се опитвах да бъда добър баща, да не ги лишавам от нищо, но сега… Сега те ме гледаха като предател.

– Ти обеща, че ще сме заедно! – извика Калоян. – Защо трябва да живеем с някаква чужда жена? Тя не е майка ни!

Сърцето ми се късаше. Спомних си първите години след развода – как ги водех на училище, как вечер им четях приказки, как се опитвах да запълня празнината. А сега? Сега трябваше да избирам между тях и жената, която обичах.

Марияна стоеше до вратата, стиснала чантата си. Очите ѝ бяха пълни с болка, но и с разбиране. Знаеше колко са важни децата за мен. Знаеше и колко много я обичам.

– Не искам да ви нараня – прошепнах. – Но и аз имам право на щастие.

– А ние? – попита Виктория. – Нашето щастие не е ли важно?

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм вярвал, че мога да балансирам между ролята на баща и на мъж, който има нужда от любов. Но сега всичко изглеждаше невъзможно.

Вечерта Марияна си тръгна. Не каза нищо повече – само ме прегърна силно и прошепна: „Ще те чакам.“

Останах сам с децата. Те не искаха да говорят с мен. Вечерята премина в мълчание. Чувах как Виктория плаче в стаята си, а Калоян блъскаше по стената с юмрук.

На следващия ден опитах да поговоря с тях.

– Деца, разбирам ви. Но Марияна не е виновна за нищо. Тя ви харесва, иска да бъде част от живота ни.

– Не я искаме! – извика Калоян. – Ако я доведеш тук, аз ще си тръгна!

Виктория кимна през сълзи.

– Ще отида при мама! – прошепна тя.

Тези думи ме смразиха. Да загубя децата си? Не можех да го понеса.

Дните минаваха в напрежение. Марияна ми пишеше всеки ден: „Обичам те. Ще чакам.“ Аз не знаех какво да ѝ отговоря. Сърцето ми беше разкъсано между две любови.

Една вечер майка ми дойде на гости. Седнахме на масата в кухнята.

– Сине, знам колко ти е трудно – каза тя тихо. – Но децата са още малки. За тях всяка промяна е страшна.

– А аз? Докога ще живея сам? – попитах отчаяно.

– Ще дойде време и за теб – отвърна тя. – Но ако ги изгубиш сега, после няма да можеш да върнеш доверието им.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Бях ли готов да жертвам връзката си с децата заради собственото си щастие?

Седмица по-късно Марияна ме покани у тях.

– Знам, че страдаш – каза тя. – И аз страдам. Но не мога да бъда причина децата ти да те намразят.

– Не искам да те губя! – извиках аз.

– Може би някой ден ще бъдат готови да ме приемат – прошепна тя. – Но сега… трябва да избереш.

Върнах се у дома със свито сърце. Децата ме чакаха в хола.

– Татко… ще останеш ли с нас? – попита Виктория тихо.

Погледнах ги дълго. Видях страха в очите им, болката, несигурността. Прегърнах ги силно.

– Ще остана – казах им. – Вие сте най-важното за мен.

Те се разплакаха и ме прегърнаха още по-силно.

Марияна повече не ми писа. Знам, че я нараних ужасно. Знам и че част от мен винаги ще я обича.

Но избрах децата си.

Понякога нощем лежа буден и се питам: Постъпих ли правилно? Може ли един родител някога да бъде истински щастлив, ако трябва да избира между любовта към децата си и любовта към друг човек? Какво бихте направили вие?