Те вечерят с деликатеси, ние се задоволяваме с попара: Къде е справедливостта?
„Те вечерят с деликатеси, ние се задоволяваме с попара: Къде е справедливостта?“ – тази мисъл ме прониза като нож още щом чух как вратата на съседите се затръшна. Беше осем вечерта, тъкмо бяхме седнали на масата – аз, майка ми и малкият ми брат Дани. Върху масата – стара покривка, леко износена, и една голяма купа с попара. Миризмата на препечен хляб и сирене се смесваше с усещането за безсилие.
– Мамо, пак ли само попара? – прошепна Дани и ме погледна с онези големи, кафяви очи, които винаги ме карат да се чувствам виновна, че не мога да му дам повече.
– Това имаме, Дани. Утре ще направя миш-маш – опитах се да прозвуча бодро, но гласът ми трепереше.
В този момент вратата на съседите се отвори с трясък. Чу се смях, после гласът на Мария – дъщерята на семейство Георгиеви:
– Мамо, донесоха ли сушито? Искам да пробвам онова с авокадото!
Стиснах лъжицата по-силно. Майка ми хвърли бърз поглед към мен, сякаш искаше да каже нещо, но замълча. Знаех какво мисли – че не трябва да завиждаме, че всеки има своята съдба. Но как да не завиждам? Как да не се питам защо те могат да си позволят всичко, а ние броим стотинките за хляб?
– Искате ли да вечеряме заедно? – извиках през стената, повече от яд, отколкото от желание.
– Не, благодарим! – отвърна майката на Мария с онзи високомерен тон, който винаги ме караше да се чувствам нищожна. – Имаме гости.
Затвориха вратата и отново останахме сами. Дани започна да рови в попарата си.
– Защо не можем и ние да ядем суши? – попита той.
– Защото татко го няма – изпусна майка ми и веднага се захапа за устните.
Тишината натежа. Откакто баща ни замина за Германия преди две години и почти не праща пари, всичко стана по-трудно. Майка ми работи като чистачка в близката болница, аз помагам след училище в една пекарна. Дани е още малък, но вече разбира твърде много.
Сутрините започват рано. Майка ми става в пет, за да приготви закуска – най-често филия с маргарин и малко захар. Аз съм свикнала да не закусвам. В училище гледам как съучениците ми вадят кроасани и сокове от шарени кутии, а аз крия празната си чанта под чина.
Един ден Мария ме настигна на стълбите.
– Защо винаги изглеждаш толкова намусена? – попита тя.
– Просто съм уморена – отвърнах сухо.
– Ако искаш, ела у нас довечера. Ще правим домашна пица.
Погледнах я недоверчиво. Знаех, че поканата е по-скоро от съжаление, отколкото от приятелство. Отказах и се прибрах вкъщи. Майка ми ме чакаше с писмо от татко. Вътре имаше 50 евро и кратко извинение: „Скоро ще ви изпратя още.“
– Пак ли толкова малко? – прошепнах.
– Не го вини. Там е трудно – каза майка ми, но очите ѝ бяха пълни със сълзи.
Вечерта седнахме тримата на масата. Този път имахме картофена яхния – празник! Дани се усмихваше широко, а майка ми разказваше истории от детството си на село.
– Знаеш ли, някога и аз мечтаех за повече – каза тя тихо. – Но най-важното е да сме заедно.
В този момент отвън се чуха фойерверки. Погледнах през прозореца – Георгиеви празнуваха рождения ден на Мария с голяма компания. Смях, музика, скъпи коли пред блока…
– Мамо, някога ще имаме ли и ние такъв празник? – попита Дани.
Майка ми го прегърна силно.
– Нашият празник е тук – посочи тя към масата ни. – В това семейство.
Но аз не можех да се примиря. Всяка вечер слушах как съседите поръчват храна от ресторанти, как говорят за почивки в Гърция и нови телефони. А ние броим стотинките за тетрадки и обувки.
Една сутрин видях Мария да плаче пред входа.
– Какво има? – попитах я неочаквано меко.
– Родителите ми се развеждат… Всичко е лъжа…
Стоях до нея дълго време. За първи път разбрах, че зад лъскавата фасада има болка. Вечерта разказах на майка ми.
– Всеки носи своя кръст – каза тя. – Не знаеш какво се крие зад чуждите врати.
Оттогава гледам на живота по друг начин. Все още ни е трудно, но вече не завиждам толкова. Понякога си мисля: може би справедливостта не е в това кой какво яде или какво има, а в това дали можеш да обичаш и прощаваш въпреки всичко?
А вие как мислите? Къде е справедливостта – в парите или в сърцето?