Три месеца тишина: Защо не мога да простя на майка си?

— Не мога повече, Петя! — изкрещях, докато телефонът ми трепереше в ръката. — Не искам да чувам повече за нея! — Гласът ми се разби в стените на малката ни кухня в Люлин, а съпругът ми, Иван, стоеше срещу мен с чашата си кафе, безмълвен.

Три месеца. Точно толкова време измина, откакто блокирах майка ми навсякъде — във Viber, във Facebook, дори на стария ѝ телефон с копчета. Не ѝ вдигам, не ѝ пиша. Единственото, което правя, е да плащам наема ѝ и да поръчвам храна през онлайн магазините веднъж месечно. И все пак, всяка вечер, когато затворя очи, виждам лицето ѝ — уморено, сивкаво, но все така властно.

— Петя, тя е майка ти. Не можеш цял живот да ѝ се сърдиш — опита се Иван отново, този път по-тихо.

— Ти не разбираш! — избухнах аз. — Ти не си бил там, когато ме наричаше „некадърница“, когато ми казваше, че никога няма да постигна нищо без нея! Ти не знаеш какво е да се прибираш вкъщи и да усещаш как въздухът те души!

Иван въздъхна тежко и остави чашата на масата.

— Може би трябва да поговориш с нея. Поне веднъж. За себе си, не заради нея.

Замълчах. В главата ми се завъртяха спомени — как майка ми ме дърпаше за ръката пред блока, когато бях на шест и отказвах да вляза в детската градина; как на абитуриентската ми вечер вместо поздравление получих упрек за роклята; как след първия ми работен ден ме попита дали съм сигурна, че ще издържа повече от месец.

— Знаеш ли какво е най-лошото? — прошепнах. — Че дори сега, когато я няма в живота ми, пак се чувствам виновна. Всяка сутрин се чудя дали е добре, дали има нужда от нещо… Но не мога повече да търпя обидите ѝ.

Иван седна до мен и хвана ръката ми.

— Може би тя също страда. Може би и тя чака ти да направиш първата крачка.

Погледнах го с насмешка.

— Ти не познаваш майка ми. За нея прошката е слабост. Тя никога няма да признае, че е сбъркала.

В този момент телефонът ми изписука — известие от банката: „Успешно преведен наем за месец юни“. Усмихнах се горчиво. Дори когато се опитвам да я изключа от живота си, пак съм вързана за нея с невидими нишки.

Сестра ми Мария ми беше писала преди седмица: „Мама пак пита за теб. Много е тъжна.“ Не ѝ отговорих. Не можех. Всяко съобщение от Мария ме караше да се чувствам като предател — към себе си или към семейството си, така и не разбрах към кого точно.

Вечерта седнахме с Иван на балкона. Гледах светлините на София и се чудех как животът ми стигна дотук — на 34 години, с хубава работа като счетоводител в малка фирма, добър съпруг до мен… и огромна празнина вътре в себе си.

— Помниш ли миналата Коледа? — попита Иван тихо.

— Как да забравя? — отвърнах горчиво. — Майка ми дойде с торба подаръци и с още по-голяма торба критики. „Защо елхата ви е толкова малка? Защо масата е толкова бедна? Защо още нямате деца?“

Иван се усмихна тъжно.

— Може би това е нейният начин да показва загриженост…

— Това е нейният начин да ме контролира! — прекъснах го аз. — Винаги е било така. Когато бях малка, избираше дрехите ми, приятелите ми… Дори когато кандидатствах в университета настояваше да уча право като нея, а аз исках психология. Сега пак настоява — този път за внуци.

Иван замълча. Знаеше, че темата за децата е болезнена за мен. След два спонтанни аборта вече не смеехме дори да мечтаем за семейство.

— Може би трябва да ѝ кажеш всичко това — каза той след малко. — Да ѝ обясниш как се чувстваш.

Поклатих глава.

— Не мога. Страх ме е… Страх ме е, че пак ще ме нарани. Че ще каже нещо, което няма да мога да забравя.

На следващия ден получих писмо по пощата. Почеркът беше нейният — едър, леко наклонен надясно:

„Петя,
Не знам какво съм направила този път, но явно е било сериозно. Ако решиш някога да говориш с мен, знаеш къде живея.
Майка ти.“

Седях с писмото в ръце и плаках дълго. Спомних си всички онези моменти, когато тя беше единствената ми опора — когато баща ми почина внезапно и тя работеше на две места, за да ни издържа; когато ме прие обратно у дома след първия ми развод; когато стоеше до леглото ми в болницата след втория аборт…

Може би Иван беше прав. Може би трябваше поне да опитам да ѝ кажа истината — не заради нея, а заради себе си. Но дали щях да намеря сили?

Понякога се чудя: колко болка може да понесе едно семейство? И кога идва моментът, в който прошката вече не е възможна? Какво бихте направили вие на мое място?