Съпругът ми, скъперникът: Мечтая за развод

— Пак ли си купила кафе от кафенето? — гласът на Димитър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, с чашата в ръка, и гледах как дъждът се стича по стъклото. — Знаеш, че имаме кафе вкъщи. Защо харчиш излишни пари?

Погледнах го. Очите му бяха студени, устните — стиснати. В този момент осъзнах колко съм уморена. Не от дъжда, не от работата, а от този вечен контрол, от това броене на всяка стотинка, от неговото самодоволство, че е „разумен“ и „модерен“ мъж.

— Просто исках да изляза за малко — прошепнах. — Да усетя нещо различно.

— Различното не е оправдание за разхищение, Мария — отсече той и се върна към лаптопа си. Винаги така — разговорите ни приключваха, преди да започнат.

Когато се запознахме, Димитър беше всичко, което исках: интелигентен, с чувство за хумор, винаги добре облечен. Работеше в ИТ фирма, имаше планове за бъдещето. Аз бях учителка по литература в 134-то училище в София — романтична душа, която вярваше в малките радости. Мислех, че ще се допълваме.

Първите месеци след сватбата бяха като приказка. После започнаха „малките“ забележки: защо купувам скъпи плодове от пазара, защо не ползвам намаленията в супермаркета, защо не си шия сама дрехите като майка му. В началото се усмихвах и махах с ръка. После започнах да се чувствам виновна за всяко левче.

— Мамо, татко пак не ми даде пари за екскурзията — дъщеря ни Ива стоеше на прага на хола с тетрадката си.

— Ще поговоря с него — казах тихо и я прегърнах.

Вечерта, когато Ива заспа, седнах до Димитър на дивана.

— Моля те, дай ѝ парите за екскурзията. Всички деца ще ходят.

Той въздъхна тежко.

— Знаеш ли колко струва това? За един ден! А после искат нови дрехи, нови телефони… Трябва да мислим за бъдещето ѝ.

— А какво бъдеще ще има, ако сега я лишаваме от всичко? — гласът ми трепереше.

Той ме погледна така, сякаш съм глупава.

— Ти не разбираш. Аз съм този, който мисли рационално тук.

Тази фраза ме удари като шамар. В този момент разбрах: не сме партньори. Аз съм просто разход в неговата таблица.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми се чудеха защо все отказвам срещи на кафе или разходки в мола. Не можех да им кажа истината: че трябва да давам отчет за всеки похарчен лев. Че Димитър следи банковите извлечения и ме пита защо съм изтеглила 20 лева повече този месец.

Една вечер майка ми дойде на гости. Донесе домашна баница и буркан сладко от смокини.

— Мамо, добре ли си? Изглеждаш уморена — попита тя тихо, докато подреждах масата.

— Всичко е наред — излъгах. — Просто много работа.

Тя ме погледна изпитателно.

— Мария, аз знам кога лъжеш. Какво става между теб и Димитър?

Не издържах. Разплаках се като дете.

— Не мога повече! Всичко е сметки, икономии… Чувствам се като затворник в собствения си дом!

Майка ми ме прегърна силно.

— Дете мое, животът е един. Не го пропилявай в страх и лишения.

Думите ѝ ме преследваха цяла нощ. На следващия ден реших да говоря с Димитър открито.

— Трябва да променим нещо — казах му на закуска. — Не мога повече така. Чувствам се задушена от твоето скъперничество.

Той остави лъжицата си и ме изгледа студено.

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш. Но няма да харча парите си за глупости!

В този момент нещо в мен се пречупи. За първи път помислих сериозно за развод. Не заради парите, а заради липсата на уважение и топлина.

Започнах да търся информация в интернет: как протича разводът в България, какви са правата ми като майка, какво ще стане с Ива. Приятелката ми Катя ме подкрепяше:

— Мария, заслужаваш повече! Не си длъжна да живееш така!

Но страхът беше огромен: как ще се справя сама? Ще имам ли сили? Ще ме разбере ли Ива?

Една вечер седнах до дъщеря ми и я попитах:

— Ива, щастлива ли си у дома?

Тя замълча дълго.

— Мамо… понякога ми се иска да сме само двете. Тогава си по-усмихната.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Прегърнах я силно и разбрах: трябва да направя нещо. За себе си и за нея.

Сега стоя пред огледалото и гледам отражението си. Виждам жена на 38 години с уморени очи, но със сърце, което още мечтае за свобода и щастие.

Питам се: Колко още жени живеят така? Колко от нас се страхуват да направят първата крачка към нов живот? Дали някога ще намеря сили да бъда истински щастлива?