Когато свекървата избра себе си пред внуците: Историята на една майка между две семейства

– Мамо, моля те, само този път! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона с потни длани. Беше сряда вечер, а децата вече се караха за последното парче баница. Станимир, мъжът ми, беше на работа до късно – както винаги напоследък. Аз трябваше да отида на важна среща в училището на Деница, а малкият Мартин имаше температура. Нямаше кой да ги гледа.

Свекърва ми, леля Мария, винаги беше казвала: „Децата са смисълът на живота ми!“. Но сега, когато най-много имах нужда от нея, тя въздъхна тежко:

– Ани, не мога тази вечер. Имам среща с приятелките от хорото. От месеци не съм излизала! И аз съм човек.

Почувствах как кръвта ми кипва. Не можех да повярвам. Децата й я обожаваха – особено Мартин, който всеки ден питаше кога ще дойде баба да му разкаже приказка. А сега? Тя избра хорото пред тях.

– Мамо, разбирам, че имаш нужда от време за себе си, но Мартин е болен! Не мога да го оставя сам, а трябва да отида на родителска среща. Станимир пак е на работа…

– Ани, не ме карай да се чувствам виновна! – прекъсна ме тя. – Цяла седмица гледам внучетата на сестра ми. Искам и аз малко радост.

Затворих телефона и се почувствах предадена. Сълзите ми напираха, но трябваше да се държа. Влязох при децата с фалшива усмивка:

– Баба няма да може да дойде тази вечер, милички. Ще измислим нещо.

Деница се намуси:

– Тя винаги има по-важни неща от нас.

Мартин се разплака тихо. Прегърнах ги и се опитах да ги успокоя. Вътрешно кипях от яд – не само към Мария, но и към Станимир. От години той беше „мамин зет“ – всичко за мама, всичко за нейното удобство. Когато баща му почина, той пое всички ремонти в апартамента й, носеше й дърва за зимата, оправяше й компютъра… А когато аз поисках помощ – винаги имаше оправдание.

Станимир се прибра късно вечерта. Беше уморен и раздразнен.

– Защо си толкова мълчалива? – попита той.

– Говорих с майка ти. Не може да гледа децата. Имала хорце.

Той въздъхна:

– Ани, и тя е човек… Не може винаги да ни е на разположение.

– А ние? Кога някой ще е на разположение за нас? – гласът ми трепереше от гняв и обида.

Той замълча и се прибра в хола при телевизора. Останах сама в кухнята, с чаша студен чай и мислите си.

На следващия ден Мария ми звънна:

– Ани, как са децата? Извинявай за вчера… Просто имах нужда да изляза малко.

– Добре са – отвърнах студено. – Но Мартин много плака за теб.

– Ще дойда утре да ги видя…

Не й казах нищо повече. Вече не можех да разчитам на нея така, както преди. Започнах да търся детегледачка – нещо, което винаги съм избягвала заради парите и доверието.

Седмица по-късно, докато пиех кафе с приятелката ми Илияна в парка, тя ме попита:

– Защо не поговориш със Станимир? Той трябва да разбере как се чувстваш.

– Опитвам… Но той винаги защитава майка си. Все едно аз съм лошата.

Илияна кимна:

– В България е така… Майките са свещени крави. Но ти също си майка! И ти имаш нужда от подкрепа.

Тези думи ме удариха като гръм. Защо моите нужди винаги бяха на второ място? Защо трябваше да се чувствам виновна, че искам помощ?

Вечерта седнах до Станимир и му казах всичко – за умората, за страха, че ще се разболея и няма кой да поеме децата, за чувството на самота.

Той ме погледна виновно:

– Не съм осъзнавал… Просто съм свикнал мама винаги да е там за всички. Но ти си права. Ще поговоря с нея.

На следващия ден Мария дойде с торба домашни сладкиши и нова книжка за Мартин. Прегърна ме неловко:

– Ани… Понякога забравям колко е трудно да си майка. Прости ми.

Погледнах я през сълзи:

– Просто понякога имам нужда някой да избере мен и децата пред хорото…

Тя кимна и седна до нас на пода, докато Мартин й четеше приказка.

Но въпросът остана: Кога семейството ще започне да избира нас – младите майки – пред собствените си удоволствия? И колко още трябва да жертваме себе си в името на другите?