Завещанието на мама: Истината, която ме разкъса

— Как можа, мамо? — гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си листа, който щеше да промени всичко. Стоях в средата на нейната спалня, а тя ме гледаше с онзи неразбиращ поглед, който винаги ме е побърквал.

— Какво си намерила? — попита тя, но вече знаеше. Очите ѝ се спуснаха към нощното шкафче, където само преди минута бях открила завещанието ѝ. Името ми липсваше. Само сестра ми, Мария, беше спомената.

— Това ли знача за теб? — прошепнах, усещайки как гърлото ми се стяга. — След всичко, което съм направила за теб…

Мама седна тежко на леглото. Изглеждаше по-стара от всякога. — Не е това, което мислиш, Ива. Има обяснение…

— Какво обяснение може да има? — прекъснах я. — Защо Мария заслужава всичко, а аз — нищо?

Тишината между нас беше по-силна от всеки вик. Чувах само тиктакането на часовника и собствения си пулс.

Върнах се у дома си онази вечер като сянка. Мъжът ми, Петър, ме посрещна на вратата.

— Какво има? — попита той, но аз само поклатих глава и се затворих в банята. Там плаках дълго, докато водата заглушаваше риданията ми.

Следващите дни минаха като в мъгла. Не можех да спя, не можех да ям. Всяка мисъл беше за мама и за Мария. Защо? Какво съм направила? Винаги съм била добрата дъщеря — тази, която остана в България, която се грижеше за нея след инсулта ѝ миналата година, която ѝ носеше лекарства и пазаруваше всяка събота.

Мария живее в Германия от години. Виждаме я по празниците и тогава мама сияе от щастие. Винаги съм усещала, че я обича повече, но никога не съм си признавала. Сега всичко излезе наяве — черно на бяло.

Опитах се да говоря с Мария по телефона.

— Не знам защо го е направила — каза тя тихо. — Не съм искала нищо повече от теб.

— Лесно ти е да говориш отдалеч — отвърнах аз. — Ти си любимката ѝ.

— Това не е вярно! — гласът ѝ потрепери. — Ива, моля те…

Затворих телефона. Не исках да слушам оправданията ѝ.

Минаха седмици. Мама ми звънеше всеки ден, но аз не вдигах. Петър настояваше да поговоря с нея.

— Ще съжаляваш, ако не го направиш — каза той една вечер. — Майка ти не е вечна.

— Тя вече ме е загубила — отвърнах аз и се обърнах към стената.

Една сутрин получих писмо от адвокат. Официално потвърждение на завещанието. Всичко отиваше при Мария: апартаментът в Люлин, вилата в Банкя, дори старият сервиз от баба ми.

Сърцето ми се сви. Не ставаше дума за имоти или пари. Ставаше дума за любовта на майка ми — или по-скоро за липсата ѝ към мен.

Реших да отида при нея. Влязох без да почукам. Тя беше в кухнята и белеше картофи.

— Защо го направи? — попитах тихо.

Тя остави ножа и ме погледна през сълзи.

— Ива… страхувах се. Мислех, че ако оставя всичко на Мария, тя ще се върне по-често… Ще имам причина да я виждам… А ти… ти винаги си тук до мен…

— Значи ме наказваш за това, че съм до теб? — гласът ми беше остър като бръснач.

— Не! Просто… сгреших… Мислех, че така ще задържа и двете ви…

Погледнах я дълго. Видях страха ѝ, самотата ѝ… но болката в мен беше по-силна от съжалението.

— Не знам дали някога ще ти простя — казах и излязох.

Оттогава минаха месеци. Говорим си рядко и само за необходимото. Петър казва, че времето лекува всичко. Но аз още нося раната в себе си.

Понякога се питам: Може ли една майка да обича децата си еднакво? Или винаги има любимец? А аз… ще мога ли някога да простя?