Когато приятелството се сблъска с истинския живот: Историята на две жени под един покрив

— Елена, пак са оставили мръсни чинии в мивката! — извиках аз, едва удържайки гнева си. Беше ранна утрин, слънцето още не беше изгряло над нашата малка къща в края на селото, а аз вече усещах как напрежението ме задушава. Елена се появи на прага на кухнята, с халат и разрошена коса.

— Мария, моля те, не започвай пак. Знаеш, че момчетата ще ги измият. Просто са млади и разсеяни — опита се да ме успокои тя, но гласът ѝ звучеше уморено.

Преди година и половина, когато решихме да наемем тази стара къща и да я даваме под наем на студенти от близкия град, всичко изглеждаше като чудесна идея. Двете — разведени, децата ни по чужбина, пенсиите ни едва стигаха за сметките. Мислехме си: „Ще живеем заедно, ще си помагаме, ще печелим малко от наемателите и ще имаме компания.“

В началото беше забавно. С Елена се смеехме на глупостите на младите, готвехме заедно, гледахме стари български филми вечер. Но с времето всичко започна да се променя. Наемателите се сменяха често — едни шумни, други безотговорни. Веднъж дори полиция дойде посред нощ заради скандал между двама от тях.

— Не мога повече така! — изплаках една вечер пред Елена. — Чувствам се като чужда в собствения си дом!

Тя ме погледна с онзи неин тъжен поглед, който познавах още от ученическите ни години.

— Мария, ние сами избрахме този път. Ако не беше тази къща и тези наематели, щяхме да сме сами и да броим стотинките.

— По-добре сама, отколкото така! — отвърнах рязко и излязох навън.

Седнах на пейката пред къщата и запалих цигара. Спомних си как преди години мечтаех за спокойни старини — с книги, цветя и тишина. А сега? Всеки ден е борба — с мръсотията, с шума, с чуждите хора в дома ми… и най-вече със себе си.

Една сутрин получих обаждане от дъщеря ми Катерина.

— Мамо, добре ли си? Чух, че пак е имало скандал у вас.

— Добре съм, Кате. Просто… понякога ми идва в повече.

— Защо не дойдеш при мен в Германия? Ще ти намеря работа като гледачка на деца. Ще си сред семейство.

Замълчах. Не можех да ѝ кажа истината — че се страхувам да напусна България, че тук са спомените ми, гробът на майка ми, приятелството ми с Елена.

С времето отношенията ми с Елена също се обтегнаха. Тя беше по-отстъпчива към наемателите — прощаваше им всичко. Аз обаче не можех да понеса безотговорността им.

— Ти винаги си била по-строга! — казваше ми тя. — Но ако ги изгоним всички, кой ще плаща сметките?

— А кой ще плати за нервите ми? — отвръщах аз.

Една вечер се прибрах по-рано от работа (работех по няколко часа като чистачка в местното училище). Влязох в кухнята и видях как един от студентите — Георги — краде пари от портмонето ми.

— Какво правиш?! — извиках аз.

Той пребледня и избяга през задната врата. Повиках Елена и ѝ разказах всичко. Тя ме прегърна и заплака.

— Мария… сгрешихме ли? Може би трябваше просто да остареем спокойно, без да се опитваме да променяме съдбата си.

В този момент осъзнах колко сме се променили и двете. Приятелството ни беше оцеляло през толкова много години — разводи, болести, смърт на близки… А сега се разпадаше заради няколко стотинки и чужди хора под нашия покрив.

На следващия ден събрах смелост и казах на Елена:

— Не мога повече така. Искам да си тръгна. Ще потърся малък апартамент в града. Ще се оправя някак.

Тя ме погледна дълго, без думи. В очите ѝ видях болка и страх — същите чувства, които изпитвах и аз.

— Ако тръгнеш… няма да имам сили да остана тук сама — прошепна тя.

Седнахме една до друга на дивана и дълго мълчахме. После тя хвана ръката ми:

— Мария… може би трябваше да поговорим повече една с друга, вместо да търсим спасение в чуждите хора. Може би приятелството ни е по-важно от парите…

Сълзи потекоха по бузите ми. Прегърнах я силно.

Сега пиша тези редове от малкия апартамент в града. Елена остана в къщата още няколко месеца, после я продаде и се премести при сестра си във Варна. Понякога си пишем по Вайбър или се чуваме по телефона. Приятелството ни оцеля, но вече не е същото.

Чудя се… струваше ли си всичко това? Дали парите могат да заместят топлината на истинския дом? И колко струва едно приятелство, когато животът те постави пред избори?