Малката Надежда: Историята на осемгодишната Мария и пожарникарите от село Долно поле

— Мамо, защо мирише така на изгоряло? — попитах, докато гледах през прозореца как небето над село Долно поле се оцветява в оранжево-червено. Беше късен следобед, а слънцето се скриваше зад гъст дим. Майка ми, Елена, трепереше, докато опаковаше документи и снимки в една стара чанта.

— Пожарът е близо, Мария. Трябва да сме готови да тръгнем всеки момент — каза тя с пресипнал глас.

В този момент татко се върна от двора, целият покрит с прах и пепел. — Пожарникарите са тук. Опитват се да спрат огъня преди да стигне до къщите. Но вятърът не им помага…

Сърцето ми се сви. Чух как съседите ни, чичо Георги и леля Станка, спорят на улицата:

— Трябваше да изчистим сухите треви още пролетта! — викаше леля Станка.
— А ти ли щеше да ги косиш сама? — отвърна ядосано чичо Георги.

Всички бяха уплашени и напрегнати. Аз обаче не можех да стоя и да чакам. Изтичах до кухнята и започнах да търся нещо, с което мога да помогна. Намерих стара кутия с моливи и листове. Нарисувах голямо сърце и написах: „Благодаря ви, че пазите нашия дом!“ После направих още няколко рисунки – пожарникари с усмивки, дървета, които не горят, и едно голямо слънце над селото.

Майка ми ме погледна учудено:
— Какво правиш, Мария?
— Ще ги дам на пожарникарите. Те сигурно са много уморени и тъжни.

Тя въздъхна тежко, но кимна. — Добре, но ще дойда с теб.

Излязохме навън. До читалището бяха спрели два червени пожарни автомобила. Мъжете в униформи изглеждаха изтощени – лицата им бяха черни от сажди, очите – зачервени от дима. Един от тях седеше на бордюра и държеше глава в ръцете си.

Приближих се плахо и подадох рисунките:
— Това е за вас… Благодаря ви!

Пожарникарят ме погледна изненадано. Усмихна се леко и взе листовете.
— Как се казваш?
— Мария.
— Благодаря ти, Мария. Това ни трябваше точно сега.

Останалите пожарникари се събраха около нас. Един от тях – висок мъж с побеляла коса – каза:
— От сутринта не сме виждали усмивка. Ти си нашият малък герой днес.

В този момент чухме вик от другия край на улицата:
— Огънят се приближава! Всички да се изтеглят!

Майка ми ме хвана за ръката и ме дръпна назад. Виждах как пожарникарите се втурват към огъня, а аз стисках празната кутия за моливи. В очите ми напираха сълзи – страхът беше по-силен от всичко.

Вечерта прекарахме в мазето на съседите заедно с още няколко семейства. Децата плачеха, възрастните се караха за това кой е виновен за пожара – дали общината не е почистила деретата, или ние сами сме били немарливи. Татко мълчеше и стискаше ръката на майка ми.

На сутринта излязохме навън – част от гората беше овъглена, но къщите бяха спасени. Пожарникарите още бяха там. Отидох при тях с нова рисунка – този път нарисувах всички ни заедно: хората от селото и пожарникарите, хванати за ръце.

— Мария! — извика един от тях. — Ела тук!

Отидох при тях и той ми подаде каската си:
— Заслужаваш я повече от мен днес.

Всички се засмяха през сълзи. За първи път от дни почувствах надежда.

Вечерта у дома родителите ми спориха тихо:
— Не можем да останем тук повече — каза майка ми. — Всяка година е едно и също…
— Това е нашият дом — отвърна татко. — Ако всички си тръгнем, кой ще остане?

Слушах ги и си мислех: защо трябва да чакаме бедствието, за да бъдем заедно? Защо само когато ни е най-трудно си помагаме?

Сега, когато всичко утихна, често си спомням онези дни. Понякога се чудя: дали една детска рисунка може да промени нещо? Или трябва да пораснем, за да разберем колко много значи малката добрина?

Как мислите – дали нашето село ще се промени след този пожар? Или пак ще забравим колко сме силни заедно?