Влакът към София: Историята на една неочаквана майка

– Госпожо, добре ли сте? – гласът на кондуктора ме изтръгна от унеса ми. Беше късна есен, влакът за София се носеше през мъгливата Тракия, а аз се опитвах да не мисля за това, което ме чакаше в столицата. Бях на трийсет и две, с разбито сърце и куфар, пълен с дрехи и надежди за ново начало.

– Да, добре съм – излъгах и се загледах през прозореца. В купето беше топло, но в душата ми – ледено. Оставих зад гърба си Пловдив, майка ми, която не спря да плаче на гарата, и баща ми, който само кимна мълчаливо. „Не се връщай при него“, каза майка ми. „Той няма да се промени.“ Но аз не можех повече да търпя обидите и изневерите на Петър. Сега бягах към София – към сестра ми Елена и към себе си.

Влакът спря в Стара Загора. В купето влезе млада жена – бледа, с огромни кафяви очи и старо палто. Седна срещу мен, прегърнала малка чанта.

– Извинете, може ли да седна тук? – прошепна тя.

– Разбира се – отвърнах и се усмихнах плахо.

Тя трепереше. Забелязах, че е бременна – коремът ѝ беше изпъкнал под палтото. Не изглеждаше добре.

– Искате ли вода? – попитах я.

– Благодаря… Аз съм Ива – каза тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Мария съм. Всичко наред ли е?

Тя поклати глава.

– Бягам от мъжа си… Той ме бие. Не знам къде да отида. Майка ми е в чужбина, а тук нямам никого.

Стиснах ръката ѝ. Познато усещане – страхът, безсилието, срамът. Колко жени като нас има във влаковете на България?

Пътувахме мълчаливо. Внезапно Ива се сви от болка.

– Ох… Започнаха! – прошепна тя с ужас.

– Какво започна? – попитах, макар вече да знаех отговора.

– Раждам! – изкрещя тя.

Паникьосах се. Влакът беше посред полето между Чирпан и Пазарджик. Нямаше сигнал на телефона. Изтичах до кондуктора:

– Моля ви, една жена ражда! Трябва помощ!

Той пребледня.

– Ще спрем на следващата гара! – каза и побягна към машиниста.

Върнах се при Ива. Тя вече дишаше тежко, потта се стичаше по челото ѝ.

– Дръж се за мен! – казах ѝ. – Всичко ще бъде наред!

Влакът забави ход и спря на малка гара. Нямаше лекари, само един възрастен железничар и няколко пътници. Никой не знаеше какво да прави.

– Аз съм медицинска сестра! – обади се жена на средна възраст от другото купе. – Ще помогна!

Следващият час беше като в кошмар. Ива крещеше от болка, аз ѝ държах ръката и ѝ повтарях, че ще се справи. Медицинската сестра я наставляваше спокойно:

– Дишай дълбоко! Натискай!

И тогава – писък. После плач. Малко момиченце се появи на този свят във влак между две гари.

Ива припадна от изтощение. Медицинската сестра уви бебето в моя шал и го подаде в ръцете ми.

– Дръж го! – каза тя строго.

Стоях там, с новородено в ръцете си, а сърцето ми туптеше лудо. Погледнах малкото личице – толкова беззащитно и чисто.

Когато линейката най-сетне дойде, Ива все още беше в безсъзнание. Лекарите я качиха на носилка заедно с бебето.

– Елате с нас! – извикаха те към мен.

В болницата в Пазарджик чаках с часове пред родилното отделение. Никой не ми казваше нищо. Най-накрая лекар излезе:

– Майката е в тежко състояние… Ще трябва да остане под наблюдение. А бебето?

Погледнах го объркано.

– Аз… Аз не съм ѝ роднина…

– Няма кой друг да го поеме засега – каза той строго.

Така се озовах в болничната стая с малката Виктория на ръце. През нощта я люлеех и ѝ пеех стари народни песни от детството си:

„Спи, детенце мое мило…“

Сълзите ми капеха по бузите ѝ. Мислех за Ива, за себе си, за всички жени, които бягат от насилието и търсят спасение в непознати градове и влакове.

На сутринта Ива дойде в съзнание. Погледна ме със страх и благодарност:

– Благодаря ти… Спаси ни…

Прегърнах я силно.

След седмица социалните служби ни намериха квартира в София. Сестра ми Елена ни прие у дома си временно. Тримата започнахме нов живот – две жени и едно бебе срещу целия свят.

Понякога нощем се будя от плача на Виктория и се питам: „Дали някога ще бъдем истински свободни? Ще има ли ден, когато никоя жена няма да трябва да бяга във влак посред нощ?“

А вие как мислите? Ще се промени ли някога нашата България?