Дъщеря ми избра свекърва си пред мен: Историята на една майка, която остана на заден план

— Мамо, не искам да спорим пак. Просто така се случи — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха вперени в пода. Стоях срещу нея в малката ѝ кухня, а между нас зееше пропаст, която с годините бе ставала все по-дълбока.

— Така се случи? — повторих аз, опитвайки се да не повиша тон. — Как така всички разбраха преди мен, че ще ставаш майка? Дори свекърва ти е знаела преди собствената ти майка!

Мария замълча. В този момент усетих как гневът ми се смесва с болка и безсилие. Винаги съм се опитвала да бъда силна заради нея. Баща ѝ ни напусна, когато тя беше още бебе. Работех на две места — в шивашкия цех сутрин, а вечер чистех офиси. Връщах се уморена, но винаги сготвях нещо топло и се стараех да не ѝ липсва нищо материално. Но явно съм пропуснала най-важното — да бъда до нея.

Мария беше затворено дете. Не споделяше, не търсеше прегръдки или утеха. Аз пък нямах време да настоявам — животът ни беше борба за оцеляване. Когато завърши училище и замина да учи във Велико Търново, си мислех, че ще започнем да си говорим повече по телефона. Но разговорите ни бяха кратки и делови: „Как си? Имаш ли нужда от пари?“ — „Добре съм, мамо. Всичко е наред.“

После се появи Петър — момче от нейния курс. Когато ми го представи, беше вече решила да живее с него. Не ме попита за мнение, не поиска съвет. Просто ме информира. Сватбата беше малка, само с най-близките. Свекървата ѝ — леля Гинка — беше навсякъде: организираше, украсяваше, дори избра тортата. Аз стоях настрани и гледах как друга жена поема ролята на майка в най-важния ден на дъщеря ми.

След сватбата Мария все по-рядко ми звънеше. Когато отивах на гости, винаги имаше някакво напрежение във въздуха. Петър беше любезен, но усещах, че не съм желан гост. А Мария… тя сякаш се беше затворила още повече.

И ето ме сега — стоя в кухнята ѝ и разбирам последна, че ще ставам баба. Научих го случайно от една съседка, която ми каза: „Честито, бабо! Мария вече е в четвъртия месец!“ Не можех да повярвам. Обадих ѝ се веднага, а тя само промълви: „Извинявай, мамо…“

— Защо не ми каза? — попитах я сега, гласът ми едва доловим.

— Не знам… Просто… Гинка беше тук през цялото време. Помагаше ми с лекарите, с документите… Тя има повече опит — прошепна Мария.

— А аз? Аз какво съм ти?

Тя ме погледна за първи път право в очите:

— Мамо, ти винаги си била силна. Никога не си показвала слабост или нужда от помощ. Свикнах да се справям сама… или с някой друг.

Тези думи ме удариха като шамар. Толкова години съм се борила да бъда опора, а всъщност съм се превърнала в стена между нас.

Вечерта се прибрах у дома и седнах на дивана в тъмното. Спомних си всички онези моменти, когато можех да я прегърна или просто да я изслушам — но вместо това съм бързала за работа или съм мислила за сметките.

На следващия ден Гинка ми се обади:

— Здравей, Цветанке! Надявам се да не си ми сърдита, ама Марийка много имаше нужда от мен напоследък…

— Не ти се сърдя — излъгах аз. — Просто ми е мъчно.

— Знам… Но ти си ѝ майка. Тя има нужда и от теб.

Думите ѝ ме накараха да се замисля — може би все още има шанс да поправя нещата.

Започнах да пращам на Мария домашни сладкиши и супи — така както правех навремето. Понякога ѝ пишех съобщения: „Как си днес? Имаш ли нужда от нещо?“ Отговорите ѝ бяха кратки, но поне вече имаше някакъв контакт.

Когато роди малката Елица, отидох в болницата с букет карамфили и плюшено мече. Гинка вече беше там и държеше бебето на ръце. Погледнах Мария — тя изглеждаше уморена, но щастлива.

— Мамо… Благодаря ти, че дойде — каза тя тихо.

Седнах до леглото ѝ и за първи път от години хванах ръката ѝ.

— Ще бъда тук за теб… ако ме пуснеш — прошепнах аз.

Не знам дали някога ще бъдем истински близки. Не знам дали ще мога да наваксам всичко изпуснато през годините. Но знам едно — никога не е късно да опиташ отново.

Понякога си мисля: Дали щяхме да сме по-близки, ако бях по-мека и по-често казвах „Обичам те“? Или съдбата просто ни е разделила така? Какво бихте направили на мое място?