Синът ми поиска да се премести във вилата: Аз отказах твърдо и предложих финансова помощ вместо това

– Мамо, решихме с Мария да се преместим във вилата на дядо в село Лозен. Ще започнем на чисто, ще ремонтираме, ще си направим наш дом – гласът на Даниел трепереше от вълнение, а очите му светеха като на дете, което е открило нов свят.

Погледнах го дълго. В този момент сякаш времето спря. Сърцето ми се сви – не от радост, а от страх. Даниел беше само на 27. Току-що бе започнал работа в една софийска фирма, най-накрая бе стъпил на краката си след години лутане между университети и временни работи. А сега искаше да зареже всичко заради една романтична идея?

– Не мисля, че това е добра идея, Дани – казах тихо, но твърдо. – Вилата е стара, зимата е студено, няма интернет, няма удобства. Как ще се справяте? Работата ти е в София…

– Ще пътувам! – прекъсна ме той. – Само 40 минути е с колата. А Мария може да работи дистанционно. Мамо, ние сме млади, ще се справим!

– Не става дума само за това – въздъхнах. – Ти си импулсивен, знаеш го. Винаги скачаш с главата напред…

– Защо не вярваш в мен? – гласът му се пречупи. – Винаги съм бил по-различен от брат ми, нали? Никога не съм бил достатъчно зрял за теб…

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм обичала Даниел и по-големия му брат Петър еднакво, но Даниел беше по-буен, по-непредсказуем. Петър завърши медицина, ожени се за учителка, купиха си апартамент в „Младост“ и вече имат дете. А Даниел… той винаги търсеше нещо различно.

– Не е така – казах меко. – Просто искам да ти помогна да не направиш грешка.

– Ти не разбираш! – извика той и излезе от стаята.

Останах сама в кухнята. Чувах как Мария тихо говори по телефона в хола. Беше добро момиче – скромна, възпитана, от семейство на учители от Пловдив. Но и тя беше млада, едва на 24. Не бяха готови за такъв живот.

Седнах до прозореца и се загледах в двора. Спомних си как преди години ходехме на вилата през лятото – баща им още беше жив, децата тичаха боси по тревата, беряха череши… Но зимите бяха тежки. Помня как тръбите замръзваха, как се борехме с влагата и мухъла. Сега вилата беше още по-занемарена.

На следващия ден Даниел не ми говореше. Мария се опита да разведри обстановката:

– Госпожо Иванова, знам че ви е трудно да ни пуснете… Но ние наистина искаме да опитаме.

– Мария, не е въпросът дали ви пускам или не – отвърнах аз. – Просто мисля за вас. Ако искате да живеете самостоятелно, мога да ви помогна финансово да си намерите квартира в София. Или дори да започнете ремонт тук, ако искате.

– Но ние искаме да сме далеч от града… Да опитаме нещо ново…

В този момент влезе Даниел:

– Мамо, ти никога няма да разбереш. Ти си свикнала всичко да е подредено, сигурно… Но ние не сме като теб и татко.

– И аз съм била млада! – извиках аз. – И аз съм мечтала! Но животът ме научи да мисля напред!

– Ами ако това е нашият път? Ако сгрешим – ще си понесем последствията!

– Не мога да ви спра – казах уморено. – Но няма да ви дам вилата. Не още.

Последваха дни на мълчание. Петър ми звънна:

– Мамо, остави ги да опитат. Ние с Катя също сбъркахме много пъти… Но ако не бяхме опитали сами, нямаше да сме тук.

– Не разбираш… Вилата е стара…

– Ще я оправят! Млади са!

Вечерта седнах с Даниел и Мария на масата.

– Чуйте ме добре – започнах тихо. – Обичам ви и искам най-доброто за вас. Затова ви предлагам: ще ви помогна с пари за квартира или ремонт тук в София. Ако след година още искате да живеете на село – тогава ще говорим пак за вилата.

Даниел ме погледна дълго:

– Значи не вярваш в нас?

– Вярвам… но повече вярвам в опита си като майка.

Мария хвана ръката му:

– Ще помислим…

Така остана всичко във въздуха. Седмици наред вкъщи цареше напрежение. Даниел беше мрачен, Мария избягваше погледа ми. Аз се чувствах виновна и уплашена едновременно.

Една вечер чух как Даниел говори по телефона:

– Ако майка ми не ни даде вилата… ще намерим друга възможност. Но няма да се откажем.

Сълзи напълниха очите ми. Кога порасна това момче? Кога стана толкова упорит?

Мина месец. Един ден Даниел дойде при мен:

– Мамо… Решихме да останем в София засега. Ще приемем помощта ти за квартирата… Но един ден ще опитаме пак.

Прегърнах го силно:

– Само това исках – да сте сигурни в избора си.

Сега често се питам: дали постъпих правилно? Дали прекалено ги пазя? Или просто се страхувам да ги пусна по своя път?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да дадете вилата или бихте настояли като мен?