Трябва ли да жертвам щастието си заради семейството? Историята на Елица

— Ели, пак ли ще излизаш с Даниел? — гласът на майка ми прозвуча остро от кухнята, докато аз се опитвах да намеря ключовете си. — Не забравяй, че утре трябва да заведеш сестра си на изпита.

Стиснах зъби. Вече бях обещала на Даниел, че ще отидем на прожекцията, която чакахме от месеци. Но в този дом обещанията към семейството винаги тежаха повече от личните желания.

— Мамо, не мога ли поне веднъж да направя нещо за себе си? — изтървах аз, по-остро, отколкото исках.

Тя ме погледна с онзи уморен, укорителен поглед, който ме караше да се чувствам виновна още преди да съм направила нещо.

— Ти знаеш какво преживяхме след като баща ти ни остави. Не сме като другите семейства. Трябва да се държим една за друга.

Сестра ми, Мария, седеше на масата и мълчаливо въртеше лъжицата си в чая. Беше ми само с две години по-малка, но понякога усещах, че цялата тежест пада върху мен. Майка ни работеше на две места, а аз — между университета, работата в книжарницата и грижите у дома — се чувствах като въже, което всеки дърпа в различна посока.

Излязох на балкона и набрах Даниел.

— Пак ли не можеш да дойдеш? — попита той тихо, без упрек, но с онази тъга в гласа, която ме караше да се чувствам още по-зле.

— Не знам какво да правя вече, Дани. Чувствам се като заложник в собствения си дом. Ако не помогна тук, всичко се разпада. Ако не съм с теб — губя себе си.

— Ели, ти не си длъжна да носиш всичко сама. Поговори с майка си. Кажи ѝ как се чувстваш.

Но как да ѝ кажа? Как да ѝ обясня, че понякога искам просто да бъда млада, да изляза на разходка без вина, да мечтая за бъдеще без страх?

Вечерта мина в мълчание. Майка ми гледаше телевизия с втренчен поглед, а Мария учеше в стаята си. Аз седях до прозореца и гледах светлините на София. Мислех си за всички онези момичета, които познавах — които имаха свободата да избират, които не трябваше да се отказват от себе си заради семейството.

На следващия ден заведох Мария на изпита ѝ. Тя беше нервна и мълчалива. Докато чакахме пред училището, тя ме хвана за ръката.

— Знам колко ти е трудно — прошепна тя. — Ако не беше ти… нямаше да стигна дотук.

Погледнах я и усетих как сълзите напират в очите ми. Обичах ги — и майка ми, и Мария. Но тази любов ме задушаваше.

Вечерта Даниел ме чакаше пред блока с букет диви цветя.

— Искам да поговорим — каза той сериозно. — Обичам те, Ели. Но не мога вечно да бъда на второ място в живота ти.

Седнахме на пейката пред входа. Разказах му всичко — за страха ми да не разочаровам майка си, за вината, която носех всеки път когато избирах себе си пред тях.

— Знаеш ли — каза той тихо — понякога трябва да позволиш на другите да пораснат сами. Ако винаги ги спасяваш, никога няма да се научат да плуват сами.

Думите му ме удариха като шамар. Замислих се: дали не правех лоша услуга на всички ни? Дали не беше време да поставя граници?

На следващата сутрин събрах смелост и седнах с майка ми на кафе.

— Мамо, трябва да поговорим сериозно. Аз съм уморена. Не мога повече така. Имам нужда от време за себе си, за Даниел… за мечтите си.

Тя ме гледаше дълго мълчаливо. После въздъхна тежко.

— Знам, Ели. Просто… страх ме е. Ако ти тръгнеш по своя път… какво ще стане с нас?

— Ще се справим — казах аз тихо. — Но ако продължа така… ще изгубя себе си.

Тази вечер за първи път от години излязох с Даниел без угризения. Градът беше красив, въздухът — лек. Усетих как тежестта бавно се вдига от раменете ми.

Но въпросът остана: Къде е границата между дълга към семейството и дълга към себе си? Може ли човек да бъде щастлив без вина?

А вие… бихте ли пожертвали собственото си щастие заради семейството? Или е време всеки от нас да намери своя баланс?