На ръба на пропастта: Как съседката ми спаси живота ми от собственото ми семейство
– Мамо, подписвай! – гласът на Ирина трепереше от нетърпение, а очите ѝ проблясваха алчно. Даниела стоеше до нея, стиснала чантата си така, сякаш вътре държеше цялото си бъдеще. Беше петък следобед, а аз седях на кухненската маса, с химикал в ръка, пред мен – някакви документи, които уж били „само за прехвърляне на сметките“.
В този момент усетих как нещо в мен се къса. Винаги съм вярвала, че децата са най-голямото богатство на човека. Но от години усещах студ между нас. След като почина мъжът ми Петър, те идваха все по-рядко. Само когато имаха нужда от пари или услуга. А сега… сега искаха да подпиша нещо, което не разбирах.
– Защо толкова бързате? – попитах тихо. – Не мога ли първо да ги прочета?
– Мамо, ти пак ли ще се правиш на адвокат? – изсъска Даниела. – Това е само формалност! Ако не подпишеш сега, ще трябва да чакаме още месец за прехвърлянето на апартамента!
– Какво прехвърляне? – гласът ми се пречупи. – Аз още живея тук…
Ирина въздъхна тежко и се обърна към сестра си:
– Казах ти, че ще започне с въпросите. Мамо, ние просто искаме всичко да е наред, ако нещо ти стане. Ти си сама вече…
Погледнах ги – двете ми дъщери, които някога тичаха по коридора с разрошени плитки и мръсни колене. Сега бяха чужди. В този момент на вратата се почука.
– Марийче, добре ли си? – познатият глас на леля Сийка прозвуча като спасителен пояс.
– Влезте, лельо Сийке – извиках аз през сълзи.
Сийка влезе и веднага усети напрежението. Погледна документите на масата и после мен:
– Какво става тук?
– Мама трябва да подпише едни документи – каза Ирина сухо.
– Може ли да ги видя? – попита Сийка и без да чака отговор, грабна листовете.
Докато четеше, лицето ѝ потъмняваше все повече.
– Марийче, това е пълномощно! Ако го подпишеш, децата ти ще могат да продадат апартамента без твое знание!
Сърцето ми заби лудо. Погледнах дъщерите си – Ирина гледаше встрани, а Даниела нервно въртеше ключовете си.
– Мамо, това не е вярно! – опита се да ме убеди Ирина. – Леля Сийка не разбира от такива неща!
– Аз може и да не съм адвокат, но знам какво пише тук! – отсече Сийка. – Мария, не подписвай нищо без да се консултираш с някой специалист!
В този момент сякаш се събудих от дълбок сън. Колко пъти съм се доверявала сляпо на децата си? Колко пъти съм затваряла очи пред дребните им лъжи? А сега… сега щяха да ме оставят без дом.
– Мамо, ние просто искахме да ти помогнем… – прошепна Даниела.
– Да ми помогнете или да ме изгоните? – попитах през сълзи.
Дъщерите ми мълчаха. Леля Сийка ме прегърна през раменете.
– Не си сама, Марийче. Ще отидем при нотариус и ще разберем какво точно става.
Децата ми си тръгнаха без да кажат нищо повече. Вратата хлопна тежко след тях.
Седяхме дълго мълчаливо със Сийка. Тя ми направи чай и ми разказа как преди години нейният брат бил измамен по подобен начин от собствените си деца.
– Знам как боли – каза тя тихо. – Но трябва да се пазиш. Времената са други. Хората са други…
На следващия ден отидохме при нотариус. Оказа се, че документите наистина са пълномощно за продажба на апартамента ми. Ако бях подписала… щях да остана на улицата.
Дни наред плаках. Не можех да повярвам, че децата ми са способни на такова нещо. Опитах се да говоря с тях по телефона, но те не вдигаха. После получих съобщение: „Щом така искаш, оправяй се сама.“
Останах сама в апартамента си, но вече не бях същата. Всяка сутрин леля Сийка идваше на кафе и ме караше да излизам навън. Започнах да ходя на пенсионерски клуб, запознах се с нови хора. Постепенно болката намаляваше, но белегът остана.
Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Чудя се: къде сбърках като майка? Защо алчността може да заслепи дори най-близките ти хора? И най-вече – какво означава истинското семейство?
Може ли човек да прости такова предателство? Или понякога трябва просто да продължи напред и да намери ново семейство сред хората, които истински го ценят?