Зет ми – борец за справедливост или разрушител на семейството?

– Пак ли, Марио? – гласът ми трепереше, докато гледах дъщеря си Деси, която стоеше на прага с наведена глава. В ръцете ѝ – торба с дрехи, а зад нея – Марио, зет ми, с вечното си пренебрежително изражение.

– Майко, моля те… – прошепна Деси. – Не започвай пак.

– Какво да не започвам? – избухнах. – Пети път тази година! Кой нормален човек сменя пет работи за шест месеца? И все заради „справедливостта“!

Марио се изсмя подигравателно:

– Ако хората не си търсят правата, ще ги тъпчат цял живот. Аз няма да позволя това!

– А ти мислиш ли за жена си? За детето ви? – гневът ми се смесваше с отчаяние. – Или само твоето его има значение?

Марио тръшна якето си на стола и се разположи на дивана, сякаш е у дома си. Деси се сви до мен, очите ѝ пълни със сълзи.

– Мамо, той не е лош човек… Просто…

– Просто какво? – прекъснах я. – Просто не може да преглътне нищо. Вчера беше заради стотинка в магазина, онзи ден – защото шефът му не му казал „благодаря“. Преди месец го изгониха, защото се скарал с клиент. Това ли е справедливост?

Марио скочи:

– Вие всички сте овце! Затова България е на това дередже! Никой не смее да каже истината!

– А ти какво постигна с твоята истина? – не издържах. – Само безработица и срам за семейството!

Тишината натежа в стаята. Малкият им син, Петърчо, се появи от спалнята и ме погледна с големи уплашени очи.

– Тате пак ли ще си търси работа? – попита тихо.

Сърцето ми се сви. Деси го прегърна и прошепна нещо в косата му. Марио излезе на балкона да пуши. Аз останах сама в кухнята, ръцете ми трепереха над чашата с чай.

Вечерта мина в мълчание. Чувах как Деси тихо плаче в стаята си. На сутринта Марио вече беше излязъл „да си търси правата“ някъде из София. Седнах до Деси на леглото.

– Деси, не мога повече така…

Тя ме погледна със зачервени очи:

– Знам, мамо. Но какво да направя? Обичам го. Понякога е мил и грижовен… Но когато някой го засегне, полудява. Не мога да го спра.

– А мислиш ли за Петърчо? За себе си?

Тя кимна безмълвно.

– Вчера пак нямаше пари за детската градина… – прошепна тя. – Добре че ти помогна.

Прегърнах я силно. В този момент чухме вратата – Марио се върна, хвърли някакви листи на масата.

– Ето! Подадох жалба срещу шефа! Ще видим кой ще победи!

– А ако пак не те вземат никъде? – попитах тихо.

– Ще намеря! Не ме е страх!

Вечерта седяхме всички на масата. Петърчо ядеше мълчаливо супата си. Марио разказваше как бил „разобличил“ поредния несправедлив началник. Деси го гледаше със смес от възхищение и страх.

– Марио, а ако всички са срещу теб? Ако никой не иска да работи с теб? – попитах го внимателно.

Той ме изгледа гневно:

– Значи всички са част от проблема! Аз няма да се променя!

Тогава избухнах:

– А ние? Ние какво сме ти виновни? Защо трябва да страдаме всички заради твоя инат?

Деси се разплака. Петърчо избяга в стаята си. Марио тръшна вратата и излезе.

Останах сама в кухнята, обгърната от тишината на разбитото ни семейство. Спомних си времето, когато Деси беше малка и мечтаеше за щастливо семейство, стабилен дом… А сега?

На следващия ден Марио пак беше без работа. Деси ми призна, че обмисля развод, но я е страх – страх я е от самотата, от реакцията на хората, от бъдещето на Петърчо.

Вечерта седнахме тримата на масата. Марио беше мрачен и затворен.

– Марио… – започнах внимателно. – Не мислиш ли, че понякога трябва да отстъпиш? Да премълчиш?

Той ме изгледа:

– Ако всички премълчаваме, нищо няма да се промени!

– А ако загубиш всичко? Семейството си?

Той замълча за първи път.

Сега седя сама и пиша тези редове. Питам се: кое е по-важно – да бъдеш прав или да бъдеш щастлив? Кога борбата за справедливост преминава границата и започва да руши всичко около нас?

Кажете ми вие: има ли спасение за семейство като нашето или сме обречени на вечен конфликт?