Мъжете в живота ми: Пътища, които не избрах

– Не можеш да продължаваш така, Мария! – гласът на майка ми пронизваше въздуха в малката кухня, докато аз стисках чашата с чай, сякаш от нея зависеше животът ми. Навън валеше ситен дъжд, а по прозореца се стичаха капки, които приличаха на сълзи – моите сълзи, които не можех да си позволя да изплача пред нея.

– Не разбирам какво искаш да кажеш – прошепнах, макар че прекрасно знаех. Вече трета година живеех на два фронта – с Петър, съпруга ми, и с Виктор, мъжа, който ме караше да се чувствам жива. А някъде между тях беше Стефан – първата ми любов, която никога не забравих и която се появи отново точно когато най-малко очаквах.

Майка ми седна срещу мен и ме погледна право в очите. В тях имаше умора, но и болка – болка, която аз ѝ причинявах.

– Знаеш много добре какво имам предвид. Петър е добър човек. Грижи се за теб и за децата. А ти… ти се държиш като чужда в собствения си дом.

Погледнах ръцете си. Пръстенът на безименния ми пръст тежеше като олово. Спомних си деня на сватбата ни – как Петър ме гледаше с онзи чист поглед, пълен с обещания за бъдеще. Тогава вярвах, че любовта е достатъчна. Но животът ни се превърна в рутина – работа, сметки, грижи за децата. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора или в спорове за пари.

Виктор беше бурята в живота ми. Срещнах го на една конференция във Варна – висок, с тъмни очи и усмивка, която можеше да разтопи ледове. С него се чувствах желана, красива, важна. Той ме караше да забравя коя съм и какво трябва да бъда. Всяка среща с него беше като глътка въздух след дълго задушаване.

А Стефан… Стефан беше миналото ми. Първата целувка на пейката в парка до училището ни в Пловдив. Първите сълзи след раздялата ни, когато той замина за чужбина. Мислех, че никога повече няма да го видя, но съдбата го върна в живота ми – разведен, уморен от света, но все така нежен към мен.

– Мария! – гласът на майка ми ме върна в настоящето. – Трябва да решиш какво искаш. Не можеш да живееш в лъжа.

– А ако не мога да избера? Ако всичко е грешно?

– По-голямата грешка е да не избереш нищо.

Тези думи кънтяха в главата ми дни наред. Петър усещаше промяната у мен. Вечер ме гледаше с онзи тъжен поглед, сякаш чакаше присъда.

– Мария, обичаш ли ме още? – попита една вечер, докато децата спяха.

Не можах да отговоря веднага. Мълчанието ми беше по-красноречиво от всякакви думи.

– Ако има друг… кажи ми. Ще се справя някак си. Но не мога повече така.

Сълзите напираха в очите ми. Исках да му кажа истината, но страхът ме парализираше. Страхувах се да не загубя всичко – дома си, децата си, сигурността.

Виктор настояваше да избера него.

– Остави го! Знаеш, че с мен ще бъдеш щастлива! Ще започнем отначало – само двамата!

Но знаех ли? Или просто бях заслепена от страстта?

Стефан беше различен. Той не искаше нищо от мен. Просто беше там – слушаше ме, разбираше ме без думи.

– Не ти трябва някой друг, Мария. Трябва ти време да разбереш коя си всъщност.

В един дъждовен следобед взех решение. Излязох от вкъщи без посока и вървях по улиците на София, докато краката ми отказаха да ме носят. Седнах на една пейка пред Народния театър и заплаках като дете.

Спомних си думите на майка ми: „По-голямата грешка е да не избереш нищо.“

Върнах се у дома късно вечерта. Петър ме чакаше буден.

– Реши ли?

Погледнах го през сълзи:

– Не знам дали ще мога да те обичам както преди… Но искам да опитам. За нас. За децата.

Той само кимна и ме прегърна силно.

С Виктор прекратих всичко с едно съобщение: „Прости ми.“

Стефан остана приятел в сянка – спомен за това какво можеше да бъде.

Днес често се питам дали избрах правилно. Животът ни с Петър не стана приказка – имаше още много сълзи и безсънни нощи. Но поне вече не живея в лъжа.

Понякога гледам децата ни как играят и се чудя: ако бях избрала Виктор или Стефан, щях ли да бъда по-щастлива? Или щях пак да търся себе си в очите на някой друг?

Кажете ми… има ли изобщо правилен избор или просто живеем с последствията от решенията си?