Между две жени: Молитвата, която ме спаси от разпада на семейството

— Не мога повече, Димо! Или аз, или майка ти! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в средата на кухнята, стиснал юмруци в джобовете си, докато майка ми — леля Станка, както я наричаха всички в блока — стоеше до прозореца и мълчаливо бършеше ръце в престилката си.

Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по ламаринените первази. Вътре обаче бурята беше по-силна. От месеци живеехме тримата заедно — след като баща ми почина, майка ми нямаше къде да отиде. Мария прие това с неохота, но аз настоях. „Тя е майка ми, Мария! Как да я оставя сама?“ — повтарях ѝ, а тя стискаше устни и се обръщаше на другата страна.

Първите седмици бяха напрегнати, но поносими. После започнаха дребните заяждания: „Мария, така не се меси лукът за мусаката!“, „Димо, кажи ѝ да не слага толкова сол!“, „Майка ти пак ми е разместила дрехите!“. Всяка вечер се прибирах от работа с усещането, че влизам в минно поле. Дори дъщеря ни Ива, която беше само на осем, усещаше напрежението и все по-често се затваряше в стаята си.

Една вечер, когато се прибрах по-рано, чух как майка ми шепне по телефона: „Не знам как ще издържа още тук. Мария не ме иска. А Димо… той е между чука и наковалнята.“ Сърцето ми се сви. Обичах и двете — по различен начин, но еднакво силно. Не знаех как да ги помиря.

Седнах на леглото и зарових лице в ръцете си. За първи път от години се помолих: „Господи, дай ми сили. Покажи ми какво да направя. Не искам да загубя семейството си.“ Не бях особено религиозен човек — ходех на църква само по Великден и Коледа — но тази вечер имах нужда да говоря с някого, който няма да ме осъди.

На следващия ден реших да поговоря с отец Георги от кварталната църква. Той ме изслуша внимателно, без да прекъсва:

— Димо, понякога Бог ни изпраща изпитания не за да ни накаже, а за да ни научи на търпение и прошка. Моли се за тях двете — не само за себе си.

Върнах се у дома с някаква странна лекота. Започнах всяка вечер да се моля — тихо, когато всички спят. Молех се за Мария — да намери сили да прости на майка ми дребните ѝ забележки; молех се за майка ми — да приеме новия си дом и да не се чувства излишна; молех се за себе си — да не изгубя разума си между тях.

Седмиците минаваха. Конфликтите не изчезнаха магически, но започнах да ги виждам по друг начин. Когато Мария избухнеше, вече не ѝ отвръщах с гняв. Когато майка ми се оплакваше, я изслушвах без да я прекъсвам. Започнах да каня и двете на разходки — първо поотделно, после заедно с Ива в парка. Понякога мълчахме дълго, но поне бяхме заедно.

Една вечер Мария ме прегърна и прошепна:

— Благодаря ти, че не избра между нас.

А майка ми започна да плете пуловер за Ива — първият подарък от нея от години насам.

Не всичко беше идеално. Имаше дни, в които пак се караха за глупости — кой е оставил прозореца отворен или защо супата е изстинала. Но вече знаех: молитвата не променя другите хора веднага, но променя теб самия. Даде ми търпение и надежда.

Преди Коледа заведох всички в църквата. Запалихме свещи за здраве и мир в дома ни. Видях как Мария и майка ми си размениха усмивки — плахи, но истински.

Сега често си мисля: ако не бях потърсил помощта на Бог, дали щях да имам сили да издържа? Дали семейството ми щеше още да е цяло? Може би понякога чудесата са просто малки стъпки към прошката.

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете между майката и съпругата си? Или бихте потърсили мир по друг начин?