Разделеното семейство: Денят, в който затворих вратата пред майка си

— Не! Не искам да те виждам! — изкрещях с тънкото си, треперещо гласче, докато стисках дръжката на вратата с всичка сила. Беше студена мартенска вечер, а в коридора на панелката ни в Люлин стоеше майка ми — жената, която не бях виждал от три години. В ръцете ѝ имаше найлонова торба с няколко портокала и една плюшена мечка, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Баба ми, строгата и винаги намръщена Станка, стоеше зад мен като страж. — Не я пускай, Дани! Тя ни изостави! — прошепна ми тя, но думите ѝ бяха като камък върху сърцето ми. Бях само на шест, но вече знаех какво е да се чувстваш предаден. Спомням си как всяка вечер се молех майка ми да се върне, а когато най-накрая дойде, не можах да ѝ простя.

Майка ми се опита да се усмихне през сълзите. — Дани, мамо, моля те… само да те прегърна… — гласът ѝ трепереше, а ръцете ѝ се протегнаха към мен. Но аз отстъпих назад и затворих вратата. Чух как баба завъртя ключа и после ме прегърна силно, сякаш искаше да ме предпази от самия свят.

Тази нощ не спах. Слушах как баба плаче тихо в кухнята, а в ушите ми кънтяха думите на майка ми. На следващия ден в детската градина не казах на никого какво се беше случило. Само гледах през прозореца и си представях как майка ми върви сама по улиците на София, с торбата и мечето.

Годините минаваха. Баба ми често повтаряше: — Твоята майка избра друг живот. Ние сме си само двамата, Дани. — И аз ѝ вярвах. Но всяка Коледа тайно се надявах да чуя звънеца на вратата и да видя майка ми отново.

Когато станах на дванайсет, разбрах истината. Майка ми не ни беше изоставила просто така — баща ми я беше изгонил след един скандал заради неговите изневери и пиене. Баба ми беше застанала на негова страна. Майка ми се опитвала да ме види няколко пъти, но винаги я гонели.

— Защо не ми каза по-рано? — попитах баба една вечер, когато я заварих да гледа стари снимки.

— Исках да те предпазя — отвърна тя тихо. — Мислех, че така ще ти е по-лесно.

Но не беше по-лесно. Вината започна да ме гризе отвътре. Спомнях си лицето на майка ми онази вечер — надеждата и болката в очите ѝ. Започнах да я търся. Намерих я едва когато бях на двадесет и две — живееше в малко село край Пловдив с нов мъж и две деца.

Първата ни среща беше неловка. Седяхме на кухненската маса, а тя държеше ръцете ми между своите.

— Прости ми, мамо — прошепнах аз.

— Няма за какво да ми прощаваш, Дани — отвърна тя със сълзи в очите. — Аз трябва да ти простя… че не бях до теб.

Опитахме се да наваксаме изгубеното време, но раните бяха дълбоки. Всяка среща беше смес от радост и болка. Чувствах се чужд сред новото ѝ семейство, а тя се опитваше да бъде майка на всички ни едновременно.

Когато сам станах баща, разбрах колко трудно е да бъдеш родител. Всяка вечер гледах дъщеря си Ива как заспива и си мислех за майка ми — за това какво е изпитвала онази вечер пред нашата врата.

Една вечер Ива ме попита:

— Тате, защо баба Мария не идва често при нас?

Погледнах я и усетих как гърлото ми се свива.

— Понякога хората се разделят, Иве… но това не значи, че не се обичат.

Сега съм на трийсет и пет и все още нося онази вина със себе си. Баба Станка почина преди пет години. На погребението ѝ майка ми дойде за първи път от десетилетия в нашия квартал. Стояхме един до друг пред гроба ѝ и мълчахме дълго.

— Мислиш ли, че някога ще можем да бъдем истинско семейство? — попита ме тя тихо.

Не знаех какво да ѝ отговоря. Вътре в мен бушуваха спомени, болка и надежда.

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Дали някой друг е затварял врата пред най-близкия си човек? Дали някога ще мога да простя напълно – на майка си, на баба си… и най-вече на себе си?