Невидимите жертви на един баща: Историята на Георги

– Тате, пак ли ще тръгваш? – Гласът на Виктория проряза тишината в малката ни кухня. Беше късна зима, навън снегът се сипеше безмилостно, а аз стягах куфара си за поредния курс до Германия. Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със сълзи, а устните ѝ трепереха. Сърцето ми се сви, но не можех да ѝ кажа истината – че нямаме друг избор.

– Ще се върна бързо, Вики. Обещавам ти. – Гласът ми прозвуча фалшиво дори в собствените ми уши.

Съпругата ми Мария стоеше до прозореца и гледаше навън. От месеци между нас се беше настанила студенина, която нито една печка не можеше да стопли. Всяка раздяла ни отдалечаваше все повече. Понякога се чудех дали още ме обича или просто търпи присъствието ми заради децата.

Работех като шофьор на камион – професия, която избрах не от любов, а от нужда. След като фабриката в Пловдив затвори, останах без работа. Кредитите за апартамента и лечението на майка ми ме притискаха като менгеме. Един приятел ми предложи работа в транспортна фирма с курсове до Германия и Франция. Пари имаше, но цената беше висока – отсъствие от дома, пропуснати рождени дни и първи стъпки на сина ми Даниел.

Всяко тръгване беше като малка смърт. Виктория се затваряше в стаята си и не говореше с никого с дни. Даниел ме гледаше с онзи укорителен поглед, който само децата умеят да отправят към родителите си. Мария мълчеше и се затваряше в себе си. А аз – аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Понякога по пътя към Германия си представях какво би било, ако бях останал. Ако бях намерил някаква работа тук – по-нископлатена, но близо до семейството си. Но после се сещах за сметките, за болниците, за унизените погледи на Мария, когато трябваше да иска пари назаем от роднините ѝ.

Една вечер, докато карах през Австрия, телефонът ми иззвъня. Беше Мария.

– Георги, Виктория е избягала от вкъщи! Не мога да я намеря! – Гласът ѝ беше истеричен.

Спрях камиона на аварийната лента и ръцете ми започнаха да треперят.

– Как така е избягала? Кога?

– След училище не се е прибрала! Обадих се на всичките ѝ приятели… Никой не знае къде е!

В този момент осъзнах колко много съм изпуснал. Колко много съм жертвал от връзката си с децата в името на сигурността им. Върнах се веднага – шефът ми едва не ме уволни, но не ме интересуваше.

Търсихме Виктория цяла нощ. Намерихме я чак сутринта – седеше на пейка в парка до блока ни, премръзнала и разплакана.

– Защо го правиш? – попитах я тихо.

– Защото те няма! Защото всеки път, когато тръгваш, имам чувството, че никога няма да се върнеш! – извика тя през сълзи.

Тогава разбрах – парите не могат да купят присъствието ми. Не могат да запълнят празнотата в сърцето на едно дете.

След този случай Мария настоя да остана у дома. Намерих работа като охрана в местен склад – заплатата беше наполовина по-малка, но всяка вечер бях у дома. В началото беше трудно – сметките се трупаха, карахме се за най-малкото нещо. Но постепенно започнахме да говорим повече. Виктория започна да ми споделя тайните си, Даниел ме прегръщаше всяка вечер преди лягане.

Една вечер седяхме всички заедно на масата – не помня кога за последно бяхме така. Мария ме погледна и прошепна:

– Благодаря ти, че избра нас.

Понякога се чудя дали направих правилния избор. Дали щяхме да сме по-щастливи с повече пари и по-малко време заедно? Или щастието е в тези малки мигове – вечерята със семейството, смехът на децата, топлината на дома?

Кажете ми – какво бихте избрали вие? Има ли правилен избор или винаги някой ще страда от нашите решения?