Когато татко остана сам: Една нощ, която промени всичко

– Не мога повече, Петя! – гласът ми трепереше, а ръцете ми се бяха впили в ръба на кухненската маса. Часът беше три сутринта, а Мария пак кашляше до задавяне в детската стая. Петя стоеше до мен с подпухнали очи и разрошена коса. – Какво искаш да направим, Георги? Да я оставим да се мъчи? – прошепна тя, а в гласа ѝ се усещаше отчаяние.

Това беше третата поредна нощ без сън. Мария, нашето слънчице, беше само на две години, но от месеци страдаше от астма. Всяка вечер се превръщаше в кошмар – инхалатори, лекарства, тревога дали ще може да диша. Лекарите в Пловдив ни казваха да сме спокойни, че ще израсте болестта, но как да си спокоен, когато детето ти се дави пред очите ти?

Вече не можехме да говорим нормално. Всеки разговор завършваше с обвинения или сълзи. Петя ме гледаше с празен поглед, а аз усещах как гневът и безсилието ме разяждат отвътре. Родителите ѝ отдавна настояваха да отидем при тях в село Белащица – чист въздух, спокойствие, помощ. Но аз се инатях – мъжът трябва да се справя сам, нали така?

– Петя… – започнах тихо. – Може би е време да отидете при вашите. Поне за малко. Тук… тук не издържаме вече.

Тя ме погледна така, сякаш ѝ бях забил нож в гърба. – Искаш да ни изгониш ли? – прошепна тя.

– Не! Просто… просто искам Мария да диша спокойно. И ти да поспиш малко. Аз… ще остана тук, ще оправя нещата в работата…

Така започна нашата раздяла. На следващия ден натоварих колата с дрехи и лекарства и ги закарах до Белащица. Пътят беше мълчалив. Мария спеше на задната седалка, а Петя гледаше през прозореца със сълзи в очите.

Когато ги оставих пред къщата на родителите ѝ, майка ѝ ме прегърна и прошепна: – Всичко ще се оправи, Георги. Просто си починете един от друг.

Върнах се в празния апартамент и за първи път от години плаках като дете. Чувствах се провален – като баща, като съпруг, като човек. Всяка вечер се прибирах от работа и тишината ме удряше като шамар. Гледах снимките по стените – усмихнатата Мария на морето, Петя с венец от маргаритки… Кога се превърнахме в тези изтощени, ядосани хора?

Петя ми пишеше всеки ден: „Мария спа спокойно тази нощ.“ „Дишането ѝ е по-добро.“ „Мама ми помага.“ Но между редовете усещах болката ѝ – и моята болка.

Една вечер баща ми дойде неочаквано. Седнахме на терасата с по една ракия.

– Знаеш ли, Георги – каза той, – когато ти беше малък и боледуваше, майка ти и аз също не спяхме с дни. Карахме се, крещяхме си… Но никога не се отказахме един от друг.

– А ако бяхте? – попитах аз тихо.

– Щяхме да изгубим всичко. Семейството е борба, момче. Понякога трябва да си дадете въздух.

Тези думи ме накараха да се замисля. Започнах да ходя по-често при тях в Белащица през уикендите. Виждах как Мария тича по двора и за първи път от месеци се смее без да кашля. Петя изглеждаше по-спокойна, макар че между нас имаше стена от неизказани думи.

Една неделя вечер седнахме на пейката пред къщата.

– Георги… страхувах се, че ще ни изгубиш – каза тя тихо.

– Аз също… Но разбрах нещо важно – че понякога любовта значи да пуснеш другия да си поеме дъх.

Започнахме да говорим за всичко – за страховете си, за вината си, за умората. За първи път си позволихме да бъдем слаби един пред друг.

След месец решихме да се върнем в града заедно. Мария беше по-добре, а ние бяхме различни хора – по-смирени, по-близки. Научихме се да си помагаме повече и да не се обвиняваме за всичко лошо.

Сега всяка вечер гледам как двете ми момичета спят спокойно и си мисля: Колко лесно можехме да изгубим всичко… А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да имате смелостта да пуснете най-скъпото си за малко далеч от себе си?