Последният букет

– Мариана, трябва да поговорим.

Гласът на Георги беше необичайно твърд. Стоеше до вратата с якето си, а аз още не бях успяла да оставя букета от колежките на масата. Мирисът на фрезии и рози се смесваше с нещо тежко във въздуха. Бях в еуфория след прощалното тържество в училището – 34 години отдадени на децата, на колегите, на това място, което беше вторият ми дом. Мислех си, че сега започва нашият нов живот – ще пътуваме, ще се радваме на внуците, ще имаме време един за друг.

– Извинявай, но… изнасям се. Знам, че не е моментът, но повече не мога. Заслужавам нов живот.

Думите му паднаха като камък в гърдите ми. Не можех да повярвам. Стоях с букета в ръце и се чудех дали не сънувам. Георги не ме погледна в очите. Взе една чанта, която явно беше приготвил по-рано.

– Какво говориш? – прошепнах. – Днес… точно днес ли?

– Няма подходящ момент за такива неща. Моля те, не ме спирай.

Не го спрях. Не можех да мръдна. Чух как вратата се затваря и останах сама в празния апартамент. Букетът се изплъзна от ръцете ми и падна на пода.

Вечерта звъннах на дъщеря ни Ива. Гласът ѝ беше загрижен:

– Мамо, какво става? Защо плачеш?

– Татко си тръгна. Каза, че заслужава нов живот.

– Какво?! – извика тя. – Ще дойда веднага!

– Не идвай… Не знам какво да ти кажа още.

Седях цяла нощ на дивана, гледах снимките по стените – сватбата ни в Бачковския манастир, първата ни почивка на морето, Ива като бебе… Кога се случи всичко това? Кога се отчуждихме толкова? Винаги съм мислела, че сме стабилно семейство. Да, имали сме трудности – ипотеката, болестта на майка ми, безсънните нощи покрай Ива… Но нали всички минават през това?

На сутринта телефонът звънна. Беше сестра ми Катя.

– Чух какво е станало – каза тихо. – Идвам да спя при теб тази вечер.

– Не искам никой да ме вижда така – отвърнах. – Трябва да остана сама.

– Не си сама, Мариана! – настоя тя. – Ще мине и това.

Дните се нижеха като в мъгла. Колежките ми звъняха, канеха ме на кафе, но аз отказвах. Не можех да понеса съжалението им. В магазина ме гледаха със съчувствие – явно вече всички знаеха. В малкия ни град новините се разпространяват бързо.

Една вечер Ива дойде с малкия Сашко.

– Мамо, трябва да излезеш от тази стая! Сашко иска баба му да му прочете приказка.

Погледнах внучето си – очите му бяха като на Георги. Прегърнах го силно и усетих как нещо топло се разлива в мен. За първи път от дни усетих смисъл.

– Добре, хайде да четем „Патиланци“.

След тази вечер започнах да излизам повече. Катя ме заведе на разходка до Панчаревското езеро. Седнахме на една пейка и тя ме хвана за ръката.

– Мариана, знаеш ли колко жени са минали през това? Не си сама! Георги е страхливец. Ти си силна!

– Не се чувствам силна – признах си аз.

– Ще станеш. Ще видиш!

С времето започнах да усещам как болката отстъпва място на гнева. Защо никога не забелязах признаците? Защо винаги поставях другите пред себе си? Кога забравих коя съм?

Една вечер Георги се обади.

– Мариана… Може ли да взема някои неща от гаража?

Гласът му беше несигурен.

– Вземи каквото искаш – казах студено. – Тук вече няма нищо твое.

Затворих телефона и за първи път усетих облекчение. Не плаках. Не треперех.

Започнах да ходя на курсове по рисуване към читалището. Запознах се с други жени – някои разведени, други вдовици, всички със своите истории. Смяхме се заедно, споделяхме болките си и малките радости.

Един ден Ива ме попита:

– Мамо, мислиш ли някога пак да обичаш?

Замислих се дълго. Може би любовта вече няма да е същата. Но знам едно – животът не свършва с един човек.

Сега всяка сутрин ставам с мисълта за новия ден. Понякога още боли, но вече знам: заслужавам щастие.

Питам се: Колко често забравяме себе си в името на другите? А вие бихте ли простили такова предателство?