Разводът не беше достатъчен за бившия ми съпруг и свекърва ми: Те се опитаха да обърнат сина ми срещу мен и новия ми партньор

„Мамо, защо татко казва, че вече не ме обичаш?“ – думите на малкия ми син Виктор пронизаха сърцето ми като нож. Стояхме в кухнята на новия ни апартамент в Младост, а аз се опитвах да му направя любимата му попара, но ръцете ми трепереха. Не знаех какво да кажа. Как да обясня на седемгодишно дете, че възрастните понякога са по-жестоки от всяко чудовище в приказките?

Всичко започна много преди развода. Още когато се нанесох при Петър – тогавашния ми съпруг – в апартамента на майка му в Люлин, разбрах, че това няма да е моят дом. Свекърва ми, леля Мария, беше властна жена с остър език и още по-остро мнение за всичко. „В нашата къща така не се прави!“, „Това дете трябва да яде супа, не пица!“, „Ти не си истинска домакиня!“ – всеки ден слушах упреци, докато Петър мълчаливо гледаше телевизия или излизаше с приятели.

С времето се превърнах в сянка на самата себе си. Работех като учителка в близкото училище, прибирах се и започвах втората си смяна – готвене, чистене, грижи за Виктор. Петър рядко се включваше. Свекърва ми настояваше да спазвам нейните правила. Веднъж дори изхвърли любимата ми рокля с думите: „Това е неподходящо за майка!“

Когато най-накрая събрах смелост да поискам развод, Петър избухна: „Ти си луда! Кой ще те вземе с дете? Майка ми беше права за теб!“ Тогава още не знаех, че истинската битка тепърва започва.

След развода се преместихме с Виктор в малък двустаен апартамент под наем. Беше трудно – парите стигаха едва за сметките и храната. Но поне бяхме сами и можех да дишам. След няколко месеца срещнах Стефан – колега от училището. Той беше тих, внимателен и винаги готов да помогне. Виктор го прие добре… поне в началото.

Петър и леля Мария не можеха да понесат мисълта, че съм щастлива без тях. Започнаха да канят Виктор все по-често при себе си. Връщаше се объркан и мълчалив. Един ден го чух да говори по телефона с баща си: „Мамо не ме обича вече, нали?“ Сърцето ми се сви.

Опитах се да говоря с Петър:
– Моля те, спри да настройваш Виктор срещу мен!
– Аз ли? Ти си тази, която го обърква с новия си любовник! – изсъска той.
– Стефан е добър човек и се грижи за Виктор!
– Не ме интересува! Докато синът ми е жив, няма да позволя някой друг да му бъде баща!

Свекърва ми беше още по-лоша. Веднъж дойде пред блока ни и започна да крещи:
– Как не те е срам! Да водиш чужд мъж при детето! Ще ти го вземем!

Съседите гледаха през прозорците, а аз едва удържах сълзите си. Виктор стоеше зад мен и трепереше.

Започнаха съдебни дела за родителски права. Петър твърдеше, че съм нестабилна и неспособна да се грижа за детето. Леля Мария свидетелстваше срещу мен: „Тя е безотговорна! Детето плаче всяка вечер!“ А аз… аз просто исках синът ми да бъде щастлив.

Виктор започна да се държи странно. Не искаше да говори със Стефан, затваряше се в стаята си и рисуваше тъжни картинки – мама и тате от едната страна, той сам в средата. Една вечер го чух да плаче:
– Мамо, защо всички се карат заради мен? Аз ли съм виновен?

Прегърнах го силно:
– Не, мило мое момче! Никога не си виновен! Обичам те повече от всичко!

Започнахме да ходим на психолог. Беше трудно – парите не стигаха, но знаех, че трябва да направя всичко възможно за Виктор. Стефан беше до нас през цялото време. Виждах как страда – обичаше Виктор като свой син, но не знаеше как да стигне до него.

Един ден Виктор се върна от баща си и каза:
– Тате каза, че ако остана при теб, ще забравя кой съм.

Седнах до него:
– Викторе, ти винаги ще бъдеш нашият син. Никой не може да ти отнеме това. Но ти имаш право да обичаш всички хора, които се грижат за теб.

Минаха месеци на борба – съдебни заседания, разговори с психолози, безсънни нощи. Понякога се питах дали имам сили да продължа. Но всяка сутрин виждах Виктор как ме прегръща преди училище и знаех – трябва да издържа.

Съдът реши детето да остане при мен, а Петър получи право на срещи през уикендите. Свекърва ми продължи да звъни и да заплашва, но вече нямах сили да й обръщам внимание.

Постепенно Виктор започна пак да се усмихва. Стефан намери начин да го спечели – играеха шах заедно, ходеха на риболов в Панчарево. Един ден Виктор прошепна:
– Мамо… мисля, че Стефан е добър човек.

Сълзите ми потекоха от облекчение.

Днес животът ни не е идеален – още има трудни моменти, още има болка от миналото. Но сме заедно и се учим как да бъдем семейство въпреки всичко.

Понякога вечер седя сама на балкона и си мисля: Защо хората са готови да разрушат детското щастие само заради собствената си гордост? Дали някога ще можем да простим на онези, които са ни наранили най-много?