Нов дом за дядо Кольо: Пътят от самотата към ново начало

— Не ме пращай там, Ева! — гласът на дядо Кольо трепереше, а очите му се впиваха в мен с отчаяние. Стояхме в студената кухня на старата му къща, където мазилката се ронеше по стените, а прозорците пропускаха вятъра. Дъждът барабанеше по керемидите, а Мира стискаше ръката ми, усещайки напрежението.

— Тате, не мога да те оставя тук сам. Знаеш, че вече не можеш да се грижиш за себе си — опитах се да запазя гласа си спокоен, но вътре всичко във мен се късаше. Бях сама с Мира от години, а сега и Кольо имаше нужда от мен повече от всякога. Работех като касиерка в супермаркета в града и едва свързвах двата края.

— По-добре да умра тук, отколкото да ме затворят между четири стени с чужди хора! — извика той и удари с юмрук по масата. Чинията подскочи и супата се разля.

Мира се разплака тихо. Прегърнах я и я целунах по косата. — Всичко ще се оправи, мила — прошепнах й, но не вярвах на думите си.

Вечерта, докато карах обратно към града по разбития път, сълзите ми се стичаха безшумно. Спомних си как Кольо ме беше приел като своя дъщеря след смъртта на майка ми. Как ме учеше да карам колело, как ми носеше ябълки от градината. А сега времето го беше превърнало в сянка на онзи силен човек.

На следващия ден говорих с доктор Иванова от селската здравна служба.

— Ева, знам колко ти е трудно — каза тя. — Но ако нещо стане с него? Ако падне или забрави да си вземе лекарствата?

— Той няма да издържи в дом за стари хора — отвърнах. — Ще се пречупи.

— Има нова инициатива в града — социални асистенти, които посещават възрастни хора по домовете им. Може би това е решение?

Върнах се при Кольо с надежда.

— Дядо, чуй ме. Не е нужно да ходиш никъде. Ще идва жена — Мария се казва — ще ти помага с пазаруването, ще ти готви и ще ти прави компания. Аз и Мира ще идваме всяка събота.

Той ме погледна подозрително.

— Ами ако е някоя лоша жена? Ако ми вземе пенсията?

— Ще я опознаеш. Ще бъда тук първите няколко пъти.

Първата среща с Мария беше неловка. Кольо мълчеше и я гледаше изпод вежди.

— Добър ден, дядо Кольо! — усмихна се тя топло. — Донесох ви домашна баница.

Той не каза нищо, но когато тя излезе, изяде две парчета наведнъж.

С времето Мария стана част от нашето малко семейство. Разказваше му истории от младостта си в Пловдив, а той й показваше снимки от времето, когато е бил овчар. Мира започна да го чака с нетърпение всяка събота, за да й разказва приказки за лисицата и таралежа.

Но не всичко беше лесно. Съседите започнаха да шушукат:

— Ева зарязала баща си! Оставила го на чужда жена!

В магазина жените ме гледаха укорително. Дори леля Пенка ми каза:

— Аз никога не бих оставила майка си така!

Вечер плачех тайно. Чувствах се виновна и предадена от хората около мен. Но когато виждах усмивката на Кольо и спокойствието в очите му, знаех че съм направила правилното нещо.

Една вечер седнах до него на пейката пред къщата.

— Прости ми, тате, че не мога да съм тук всеки ден — казах тихо.

Той хвана ръката ми със силата на миналото.

— Ти ми даде нов живот, Еве. Не съм сам вече. Благодаря ти.

Сълзите ми потекоха свободно този път — от облекчение.

Сега Мария идва всеки ден, а аз и Мира сме редовни гости през уикендите. Кольо има компания и грижа, а аз мога да работя и да се грижа за детето си без постоянна тревога.

Понякога се чудя: защо хората са толкова бързи да съдят? Защо помощта отвън се възприема като предателство? Дали някой ден ще спрем да крием болките си от страх пред хорското мнение?