Забравена от своите: Ултиматумът на една майка

– Не мога повече! – гласът ми се разнесе из празната кухня, докато чиниите дрънчаха в ръцете ми. Бях сама, както обикновено. Само стените чуваха отчаянието ми. Вече не помня кога за последно някой от децата ми се прибра навреме за вечеря, а още по-малко – да попита как съм.

Станах рано, както всяка сутрин. Болките в кръста ме събудиха още преди пет. Станах, направих си кафе и седнах до прозореца. Гледах как слънцето се прокрадва над покривите на нашето село – същото село, в което отгледах трите си деца: Даниела, Петър и Мария. Всяко от тях сега живее в София, гонейки кариера и мечти. А аз? Аз останах тук – пазителка на спомените и празната къща.

Телефонът звънна. Сърцето ми подскочи – може би някой от тях? Но беше съседката Пенка.

– Марийке, пак ли сама ще копаш градината? – попита тя със съчувствие.
– Кой друг? – отвърнах с горчивина. – Децата са заети, нали знаеш.

Пенка въздъхна тежко. Знаеше. Всички в селото знаеха. Децата ми идваха само по празници, и то за малко. Веднъж дори забравиха рождения ми ден. Седях сама на масата, гледах снимките им и се чудех къде сбърках.

Вечерта се прибрах уморена до смърт. Краката ми трепереха, ръцете ме боляха. Погледнах към стария телефон на масата и реших: този път няма да мълча.

Взех слушалката и набрах Даниела.

– Мамо? – гласът ѝ беше разсеян.
– Даниела, трябва да поговорим сериозно. Не мога повече сама. Или ще започнете да ми помагате, или ще продам къщата и ще отида в дом за възрастни.

Настъпи тишина.

– Мамо, не говори така! – чу се накрая гласът ѝ, вече по-напрегнат.
– Говоря така, защото ме боли! Не ме търсите, не идвате… Не съм ви нужна вече ли?

Тя замълча. После каза:
– Ще говоря с Петър и Мария. Ще измислим нещо.

Затворих телефона с треперещи ръце. Не знаех дали да плача или да се радвам. Бях ги поставила пред избор – за първи път в живота си.

На следващия ден Петър ми се обади.

– Мамо, защо не си казала по-рано? Мислехме, че се справяш…
– Справям се? На 68 години сама копая градината, чистя къщата и готвя за никого! Това ли е справяне?
– Ще дойда този уикенд – обеща той.

Мария също се обади вечерта.

– Мамо, не искаме да отиваш в дом… Просто животът ни е толкова забързан…
– А моят живот какъв е? Чакам ви като куче пред вратата! – гласът ми се пречупи.

Три дни по-късно всички бяха тук. За първи път от години седнахме заедно на масата. Даниела донесе торта, Петър поправи оградата, Мария изчисти двора. Говорихме много – за миналото, за болките ми, за техните страхове и вина.

– Мамо, прости ни… – каза Даниела със сълзи в очите. – Не сме искали да те нараним.
– Не искам прошка – отвърнах аз. – Искам само да не съм сама.

Уговорихме се всяка седмица някой да идва при мен. Обещаха да помагат с тежката работа и да ме канят по-често в София. Не знам дали ще спазят обещанията си, но поне разбрах едно: понякога трябва да извикаш болката си на глас, за да бъдеш чут.

Сега седя до прозореца с чаша чай и гледам как слънцето залязва над селото. Вече не се чувствам напълно сама. Но се питам: колко още майки като мен чакат напразно? Колко още ще мълчат от страх да не изгубят децата си?

А вие… бихте ли имали смелостта да поставите ултиматум на своите близки? Или бихте търпели мълчаливо до края?