Когато синът ми се изгуби в дълговете: Историята на една майка от София

— Иванеее! — гласът ми се разнесе из малкия ни апартамент в Люлин, докато държах в ръка писмото от банката. Ръцете ми трепереха, сърцето ми блъскаше в гърдите. Не беше първият път, когато получавах писмо с червен печат, но този път не беше на мое име. — Защо получавам писма от банката на твое име? Какво става? — попитах, когато Иван се появи на вратата на кухнята, с рошава коса и уморени очи.

Той замълча, наведе глава и започна да си играе с ципа на якето. — Мамче, няма нищо… Просто някаква грешка — измънка той, но аз вече знаех, че лъже. Майчиното сърце усеща такива неща.

Всичко започна преди няколко месеца. Иван е на 28 години, завърши икономика в УНСС, но работеше каквото намери — ту сервитьор, ту куриер, ту нещо по строежите. Винаги казваше: „Мамо, ще си намеря хубава работа, само още малко.“ Но времето минаваше, а той все по-често ме молеше за пари „до заплата“. Първо беше петдесет лева, после сто, после двеста. В началото не се притеснявах — млад човек е, животът е скъп. Но когато започна да взима пари всяка седмица и да избягва разговорите за работа, тревогата ми прерасна в страх.

Една вечер седяхме на масата и вечеряхме картофена яхния. Иван почти не докосна храната си.
— Добре ли си? — попитах го тихо.
— Да, просто съм уморен — отвърна той и избяга в стаята си.

На следващия ден получих обаждане от непознат номер.
— Госпожо Георгиева? Обаждаме се от фирма за бързи кредити… Вашият син има просрочени задължения. Може ли да го помолите да се свърже с нас?

Светът ми се срина. Не знаех какво да правя. Седнах на леглото и заплаках. Как бях изпуснала това? Къде сбърках като майка?

Същата вечер го изчаках да се прибере. Когато влезе, затворих вратата след него и го погледнах право в очите.
— Колко дължиш?
Той се разплака като малко дете. Прегърнах го силно, макар че вътрешно кипях от гняв и страх.
— Мамо… Не знам вече… Може би шест хиляди лева… Взимах кредити за да покрия други кредити… Исках да ти помогна с парите за тока миналата зима… После не можех да върна…

Седнахме двамата на дивана. Часове наред говорихме. Разказа ми как е загубил работата си в кафенето заради пандемията, как е търсил нова работа, но никъде не го взимали без „връзки“. Как приятелите му го канели по заведенията, а той не искал да изглежда беден пред тях. Как се е срамувал да ми каже истината.

— Защо не ми каза по-рано? — попитах през сълзи.
— Срам ме беше… Не исках да те тревожа…

От този ден започна нашата борба. Отидохме заедно до банката. Служителката ни гледаше със съжаление.
— Много млади хора попадат в този капан — каза тя тихо. — Бързите кредити изглеждат лесни, но после идват лихвите…

Започнахме да броим всяка стотинка. Аз взех допълнителни смени като чистачка в близкото училище. Иван започна работа като нощен пазач в склад. Беше трудно — често се карахме за дреболии. Веднъж му казах:
— Ако пак вземеш кредит зад гърба ми, ще те изгоня!
Той само кимна виновно.

Семейството ни се разклати. Баща му отдавна не живееше с нас и не можех да разчитам на него. Сестра му Мария беше студентка във Варна и нямаше как да помогне финансово. Чувствах се сама срещу целия свят.

Една сутрин Иван дойде при мен с лист хартия.
— Мамо, направих си бюджет за месеца… Може ли да го погледнеш?
Погледнах го — беше изчислил всичко до последната стотинка: храна, транспорт, сметки.
— Гордея се с теб — казах му през сълзи.

Минаха месеци. Дълговете намаляваха бавно. Имаше дни, когато ядяхме само хляб и лютеница. Имаше нощи, когато не можех да спя от тревога. Но малко по малко започнахме да виждаме светлина в тунела.

Един ден Иван се върна у дома усмихнат.
— Мамо! Взех интервю за работа като счетоводител! Ако ме одобрят, ще мога да изплатя всичко!
Прегърнах го силно. За първи път от много време почувствах надежда.

Сега, когато пиша тази история, дълговете почти са изплатени. Иван работи стабилно и вече не ме моли за пари. Понякога още се караме за глупости — така е във всяко семейство. Но вече знам: най-важното е да говорим открито и да си помагаме.

Питам се: Колко още млади хора попадат в този капан? Колко родители като мен се чувстват безпомощни? Какво бихте направили вие на мое място?